Самуел Дилейни: Играта на време и болка

Огънят пукаше в продължение на три от бавните вдишвания на мъжа (и седем от бързите на момчето).

„Може би,“ каза най-сетне мъжът, „това да беше някой от местните божества, призраци или чудовища, които живеят по такива развалини.“ Пак клекна. „Аз съм Горгик.“ (Като чу името момчето му хвърли бърз и стреснат поглед.) „Какво правя тук?“ Горгик сви рамене, огряни от огъна. „Каквото и ти, предполагам. Реших да нощувам тук защото е по-безопасно от гората, а и селяните наоколо не са особено дружелюбни към чужденци. Утре през града ще минава погребална процесия. Ще трябва да я настигна и участвам, и да стигна с тях до Колхари. И, щом питаш, бях държавен министър в продължение на десет години, ту в Двора на Орлите, ту в странство. И ръководя Съвета на Детето Императрица Инелго (чието царуване е справедливо и щедро) по прекратяване на робството в Неверион.“ Засмя се. „Някои даже ме имат за герой по този повод. Известен съм като Горгик Освободителя.“

„Такъв ли си?“ Момчето го гледаше все по-объркано.

Големият мъж сви рамене. „Малко е недодялана тази титла — не е удобна за ползване дори от случаен нощен познат. Реших да сляза и се порадвам на огъня ти, защото горе това не е възможно.“ Протегна ръка, взе момчето за брадичката и му обърна лицето към светлината.

И двете очи на момчето замигаха. Бяха близо едно до друго, кафяви и в дълги мигли. (На лицето на мъжа огънят осветли белег, който се спускаше като змия по кафявата му буза и влизаше в четинестата брада, побеляла тук таме.) Горгик пусна лицето на момчето и прибра ръка на коляното си. „Сега ти ми кажи ти кой си.“

„Защо ме гледаш така?“

Мъжът пак сви рамене. „Сънувах някакви неща, това май бе събуди… Исках да проверя… Но вече ти казах достатъчно за себе си. Кой си ти? Как се казваш?“

„Аз съм Удрог,“ каза момчето. „Удрог, варварин. А защо си запалил такъв огън тука?“ Надигна се от пода и седна. „Нощта е топла. Да не би да е захладняло?“

„Не съм го запалил аз,“ каза Горгик, „ти си го запалил, Удрог, преди да заспиш. Нали така?“

„Не…“ Момчето отново се огледа из залата и върна поглед към пламъците. „Ама не си ли го запалил ти тоя огън, докато спях?“

Горгик поклати глава. „Като влязох и клекнах да те гледам той вече гореше.“ Присви зелени очи.

„Нямам огниво да паля огън,“ каза Удрог. „И освен това е лято.“ Прегърна си краката, свити в коленете. „Що за крепост е това? Има странни звуци, странни огньове…“

„Има много странни неща по света,“ сви рамене Горгик. „Свикваш да живееш с тях.“

Момчето погледна мургавия мъж. „Не те ли е страх?“

„Нищо все още не ни е наранило. Ако някой искаше да ни навреди, щеше да му е по-лесно докато сме били заспали поотделно, отколкото сега, когато сме будни заедно.“

Последва дълга, дълга тишина. Някои биха я нарекли притеснена. По време на паузата мъжът наблюдаваше момчето; и момчето започна да забелязва начина, по който го гледаше мъжът. (Мъжът видя, как то го видя.) Най-накрая, след като отново огледа залата няколко пъти, ухили се, бръкна си в ухото с малкия пръст, почеса се по корема, стана, седна, пак стана и пак седна, Удрог върна погледа си върху мъжа и го остави там. „Ти си дошъл просто ей-така, да клечиш и ме гледаш?“, попита. „Ти си силен.“ Наклони глава на една страна. „Харесва ли ти да ме гледаш… как спя?“

Горгик сви устни за момент. „Да.“

Момчето примигна. После, с най-слабия намек за усмивка каза: „А харесва ли ти да правиш и друго, сега като съм събуден?“

След момент Горгик попита: „Като например?“

„Е, знаеш,“ каза момчето. „Да правим неща заедно, ти и аз. Можем да си поиграем един с друг.“

„Понякога и такива неща ми харесват,“ засмя се Горгик. „А какви неща обичаш да правиш?“

„Всичко. Всичко, което поискаш. Да ни харесва да сме заедно. Двамата. Ти си голям мъж. Не те е страх. Ако сме заедно, ще ме пазиш от чудовищата. И от божествата. И от призраците. Нямам нищо против стари мъже, ако са още силни и властни. И може би накрая ще ми дадеш монета?“

„Може би.“

„А и не си чак толкова стар. Обичам да го правя със силни мъже, с големи мъже. Чукал ли си се някога наистина зверски?“

„Правил съм го…“ Горгик направи пауза. После каза: „Понякога го правя толкова зверски, че повечето мъже и жени не биха го нарекли чукане.“ Усмихна се. Усмивката прерастна в смях: „Ама ти това ли искаш?“

„Ами да!“ Варваринът чак се захили.

„Е, добре тогава.“

„В тия стари крепости“ — Удрог се наведе напред — „понякога се оглеждам из тях; понякога, в мазетата, можеш да намериш стари, счупени нашийници, с които са оковавали робите едно време. Винаги търся такива работи, като съм в крепост. Понякога си ги слагам тия нашийници, ще повярваш ли? Ако са счупени, лесно можеш да ги махнеш. Ама тук не намерих.“