Самуел Дилейни: Играта на време и болка

Замаяни от вълнение високата жена и набитият мъж вдигнаха десните си юмруци към челата, допряха ги и отстъпиха три крачки. На жената й беше много трудно, защото още носеше тавата с плодовете, а празната кошница висеше от ръката, с която бе козирувала.

Старицата продължи да тъче.

Свинарката погледна ездача, но мисълта й бе заета с листата оттатък пътеката. Ако отидеше дотам (по кое време би било най-удачно?), можеше да си намери нашийника. Но да козирува? Никой не я беше научил и тя не го направи.

Великият мъж мина надолу по пътеката която, след три-четвърти мили се вливаше в големия Кралски път.

„Ето, видя ли…?“ Високата жена пак пристъпи напред. „Аз нали ти казвах!“ Когато ездачът бе отминал мъжът й, с вълнението на момче, бе хукнал след него и се намираше достатъчно далеч, за да стане тя своето друго „Аз“.

„Какво да видя?“ каза старицата.

„Ама ти си съвсем…“ Високата жена се обърна толкова рязко, че разсипа малко от сушените си плодове.

Но старицата, заета със своите совалки, се усмихваше.

И високата жена се разсмя. „Ето за тоя ти разправях вчера! Оня от замъка. И сега, както ти казах, отива човекът на погребението.“

„Чувате ли вече барабаните?“ Мъжът й се бе върнал, но това неговото беше момчешка възбуда. Барабаните не бяха почнали още.

Свинарката погледна как совалката завършва още един многоцветен ред.

„Е…“ Старицата посегна за вълна, още ухилена, но все пак работеща, „е, сега вече няма никой в замъка.“

© 1987 Самуел Дилейни

Samuel Delany

The Game of Time and Pain, 1987

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1832]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:50