Самуел Дилейни: Играта на време и болка

Уринира върху гнилите дъски на бараката с една тънка струйка, която дълго чакаше да тръгне и след това пак дълго чакаше да спре. В последните години колкото повече му се уринираше, толкова по-слабо се случваше самото действие. Размишлявайки върху всекидневните разочарования, които носи възрастта надяна роба, доспехи и орнаменти. Сложи около корема си брезентов колан с тежки орнаменти. И, да — дори само това обличане го накара да започне да се поти в лятната жега.

Копринената страна на коня потрепна и отхвърли една муха някъде към сянката — и един спомен, в който той се опитваше да се гмурне откак се събуди, внезапно се изясни:

Като си отваряше очите в най-ранния изгрев видя как варварчето, коленичило с гръб към него, започна да се изправя.

(Бе се обърнал на другата страна и пак заспал.)

Докато закопчаваше един ремък на рамото си Горгик се изсмя. (Кобилата разтревожено пристъпи на място.) Бе решил, че това е някакъв образ отпреди години. Но бе от тази утрин! Бе се събудил достатъчно дълго, за да види как Удрог се стяга да си тръгва. Защо е толкова трудно да събере човек нишките на настоящето, без някоя от тях винаги да тръгва да се потапя в миналото?

Ето: ремъкът бе закопчан.

Храна за коня? Щеше да се оправи с това долу в града. Вдигна сака си, съдържанието му разделено на две половини с дължина плат по средата, и го метна от двете страни на коня. Огледа отново себе си, отгоре до долу окачен с парчета тежки доспехи. Е, така е на официални събития — и на раждания и погребения.

Ключът бе в ръката му. Наведе се да отключи букаите на коня, сложени на предните крака. Изправи се и се отдалечи по посока на дърветата. Огледа се към замъка. Опита се да си представи как клоните и корените и храстите, които вече бяха превзели двора, се покатерват върху стените и покрива докато цялата постройка не се превърне в нещо като обрасла скала насред гората.

И като направи тази картина се отвърна от нея.

Хвърли нагоре ключа, хвана го.

И се ухили. И си помисли, колко малко му се иска точно сега да се ухилва.

Да разкажеш една история е да вземеш толкова, колкото даваш. (Ама не прекаляваше ли с това в последните години?) Но тъй като хлапакът бе изчезнал с нашийника му, този път май той бе победеният.

Дърветата стояха мълчаливи и го чакаха, докато размишляваше.

Той бе градил себе си толкова дълго време в опозиция против мъртвия повелител, че сега се чувстваше, все едно е бутал скала, която внезапно се е разпаднала на прах и го е оставила да се кандилка зашеметен из някакъв кър; все едно, тичайки през някакво поле, внезапно е паднал в пропаст, размахвайки ръце; все едно се е събудил с някаква неназована сила, която поваля всичко, към което той насочи поглед и, когато погледне отново да види, какви са разрушенията, разрушава отново.

Когато старите определения изчезват, какво ли не правим, за да намерим нови, помисли си.

Какво съм аз, тогава?

И какво е това „Аз“, което пита?

Въпреки тяхната отделеност, двата въпроса изглеждаха като един.

И все пак да ги артикулира човек бе да осъзнае процепа помежду им, между мистичното, което ги задаваше и историческото, към което бяха задавани, между непознаваемото, което ги чуваше и познаваемото, което ги побутваше напред, така че накрая стигна до следното просто съждение: само тогава, когато подобен процеп се отваряше между разнообразните реакции към един разнообразен свят, само тогава бе възможно да има „Аз“.

Добре, но в такава една сутрин като днешната, накъде да се обърна, за да го намеря (се почуди), да го определя, да го хвана и да го застопоря? Къде търся модел, огледало, някакъв образ на търсещия „Аз“, който търси познание за себе си? Дали се обръщам към трупа, когото съм тръгнал да пресрещна и който ще господства над деня ми? Или към живия и разгонен младеж, който се измъкна през нощта? Дали да търся в постоянно растящото, постоянно нахлуващо зелено и сиво на природата, или в постоянно падащите, постоянно провалящите се каменни и метални конструкции на човешката ръка? Дали мога да го намеря в моето собствено тяло което, макар да е регистър на всичките удоволствия, тези на главата, тези на сърцето и тези на плътта, е все пак арена на увеличаващи се болежки и болести; което става все по-безчувствено към секса, докато става все по-чувствително към болката; което, колкото и зле да изглежда понякога, винаги изглежда по-добре, отколкото се чувства?

Не, пътят юг-север не се виждаше от тук. А и все пак при тези неща нямаше точен график. Онова, което можеше да стори бе да язди надолу, да изчака да се появи погребението и да заеме своето място в него.