Самуел Дилейни: Играта на време и болка

„Горгик, гледам силните мъже и жени на Неверион. Винаги съм се опитвала да хвана техните образи за мен си. Но знам, че вече не съм силна жена. Това не ме плаши. Не ме безпокои. Имам още достатъчно сила, за да срещна смъртта си. И все пак, всеки път когато напускам замъка си, се питам, дали ще се върна? И кога, питам се, той ще се присъедини към другите руини, разхвърляни като празни обвивки из тази земя която, повече отколкото на всеки друг, сега е твоя?“

Барабаните бяха приспали Ларла. И, изведнъж, тя се събуди. Завесата бе паднала от прозореца. Слънцето грееше върху Везирката, превръщайки белите й кичури в сребърни, и оприличавайки гънките на червената й рокля на вълни от кръв. Спеше, с глава опряна на стената, с отворени сбръчкани устни…

Нали наистина спеше? Ларла се вторачи. Да, така беше. Не беше само от движението на каретата. Устните определено помръдваха. Посегна към завесата и я опъна отново върху прозореца, да не грее слънцето пряко върху лицето на старицата. Както винаги, тя мърмореше нещо в съня си, какво — слугинята не знаеше. Все по-объркана за все повече неща напоследък, в много отношения Везирката изглеждаше на Ларла като изключително ясно мислеща старица. Само че по-добре щеше да бъде и Яхор да е тук. Евнухът не само, че можеше да се оправя с Везирката, но и самият той бе весел и остроумен и, ако му дойдеше настроение, можеше да бъде по-забавен от всеки пътуващ разказвач — макар, съдейки по слуховете из замъка, настроението го навестяваше все по-рядко. Напоследък той предимно изпадаше в меланхолия. Е, сутринта напредваше. Дали да не вземе някой плод от кошницата? Е, след малко. И ето, за момент тя дори вече бе забравила за гръмотевичните барабани! Ларла се помръдна точно толкова, колкото да се намести удобно — и после пак се наведе напред да се убеди, че господарката й е добре. Удовлетворена от огледа пак се облегна назад.

Събуждайки се Горгик се изкашля в коженото наметало, усети камъка отдолу…

Вдигна глава, изтри си устата и, докато се вдигаше, отвори очи. От прозорците на горния етаж на залата дневна светлина — примигваща със сенките на листата на дърветата — скачаше вътре. Огледа се. В огнището огънят бе умрял.

И да, той бе сам.

Едно рамо и един крак бяха изтръпнали. Но това се случваше вече всяка сутрин. Щяха да се размърдат постепенно. Прочисти си гърлото. (Някой ден тези мои нощни давения ще ме убият…) Да не би Удрог да е станал и да се разхожда наоколо? Или варваринът (най-вероятно) отдавна бе избягал? Горгик постави ръка на гърдите си и я плъзна към рамото. Когато палецът му стигна гърлото, се намръщи.

Изправи се да види, къде бе паднал нашийникът.

Почернелият факел, хвърлен на пода снощи, си беше там, малко встрани.

Но нямаше желязо нито на наметката, нито на пода около нея. Вдигна края на наметката да погледне под нея, после я пусна обратно. Прехапа устни и си разтърка врата. Да, имал е среща с малък варварин-крадец.

Скочи окончателно на крака, повлече наметката след себе си и стигна до арката. Зави зад стената, изтича нагоре по стъпалата, с наметка на рамо, прекоси стълбищната площадка и качи още едни стълби:

Неговите греди все още се накланяха на сложни ъгли пред вратата на стаята. Пусна кожата на земята (падна до глезена му), за да вдигне внимателно една от гредите. Когато вдигна втората, останалите шумно се сринаха върху каменния под — точно както той го бе замислил. Все пак се стресна. Прекрачи ги, огледа се:

Шлем, ръкавици, меч, сак…

Нито варваринът, нито снощният посетител се бяха сетили да се качат дотук. Но той затова и бе избрал тази стая отначало. И в стаята беше прохладно.

Обичаше миризмата на утро. Отвъд прозореца мърдаха листа. За да види, какво ще стане, извика силно „Удрог!“ три пъти надолу по стълбите и два пъти през прозореца. Плесенясалият басейн бе неподвижен. Пак извика. Кобилата му изцвили оттам, където той я беше вързал — за една от градинските бараки. Да, ключът си беше на дъното на сака. Но Удрог и нашийникът ги нямаше.

Седна на ръба на леглото като слушаше утринните птици и гледаше сенките на листата на дърветата по стените. След няколко минути пак отиде до сака си, клекна пред него (пикочният му мехур отново се запали заради събраната през нощта течност) и извади дрехите за днешния ден. Започна да се облича прав. Но бе стигнал само до военното бельо, когато събра останалото обратно в сака, свали го надолу по стълбите и до коня. Като продължаваше да се оглежда за момчето се усмихна на разликата между опит (варваринът си бе тръгнал) и желание (ако го търся, може би ще се окаже тук).