Самуел Дилейни - Играта на време и болка

И точно тогава в двора влезе високата жена. Носеше тепсия с изсушени кайсии и круши, подпряна на единия хълбок. От пръстите на другата й ръка висеше празна кошница. „И какво,“ каза, „мина ли големият мъж да се включи в процесията? Трябва да мине точно оттук, ако иска да стигне до големия път. Даже ти трябва да можеш да го видиш.“

„Никого не съм виждала,“ отсече старицата. Погледна към совалките си. „Не съм виждала никого и няма да видя никого. Казвах ти, там няма никой. Ето, момичето било там снощи. И тя каза, че е празно.“

„Ама, айде пак…“ Високата жена се обърна да погледне свинарката.

Тя пък се занимаваше с подчертано внимание с топлите краища на котешките уши и не погледна към никого. Чакаше да чуе дали старицата ще си признае поне за варварина — макар тя пък не изглеждаше склонна да направи точно това. Котката мъркаше.

„Добро утро.“

Свинарката погледна нагоре.

„Вие трите за какво толкова клюкарите в началото на работния ден?“ Със смях на уста мъжът влезе в двора. Беше набит, не толкова висок като високата жена, но кафяв като свинарката. За последните дузина години бе мъжът на високата жена, макар по различни начини да бе роднина и на трите — но не и трите знаеха това. Като деветгодишен живял в дома на старицата (която тогава не била още толкова стара). Дори за малко я наричал майка, макар днес никой да не споменаваше такива отдавна минали работи. Поради бурните му похождения отпреди десетина години имаше голяма вероятност да е баща на свинарката. Но нито тя, нито високата жена подозираха това. Но през буйните си години доста неща бил правил зад бараката на старицата, и тя подозираше всякакви възможности. Откак се бе взел с високата жена бе ставал все по-кротък, както подобава на добър и честен работник. „Току-що видях един на пазара, дошъл от Авила…“ започна да си чопли едното ухо, „който ми каза, че погребалната процесия е на половин час път.“ Намръщи се. „Това пък какво е?“

Котката бе изскочила от ръцете на свинарката и се бе оттеглила през поляната.

„Да,бе,“ каза високата, „какво е това гадно нещо?“ Което бе необичайно за нея, защото в присъствие на мъжа си обикновено си траеше.

„Не знам.“ Свинарката сви рамене. „Нищо. Намерих го в замъка.“

„Дай го насам.“ Мъжът протегна широка, твърда длан за нашийника. Докато го поемаше ключалката, тъй като беше счупена, прищрака и двата полуобръча увиснаха на пантичката си.

„Виждаш ли, даже е счупено,“ каза свинарката.

„Откъде взе това?“ запита мъжът.

„Казах ти,“ рече свинарката. „Намерих го. Като си играех. В замъка.“

„Няма такива неща в замъка,“ каза мъжът.

„Изчистихме ги преди години.“ Намръщи се. „Маса народ отидохме тогава, бях още момче. И с мъжете издирихме тези — тия стари неща — това са робски нашийници, и едни смешни мечове с двойни остриета, и пълни чували с някакви топчета. Прочистихме цялата сграда, от мазето до тавана. Всичко извадихме. И всичко изхвърлихме. Далеч ги изхвърлихме, няма начин да си ги намерила. Не може да има такива неща в замъка сега.“

„Е…“ старицата пак не вдигна поглед от стана си, „сигурно сте пропуснали едно такова нещо. И тя го намерила. Сигурно така е станало, едно време.“

„Не,“ твърдо отсече мъжът. „Нищо не пропуснахме тогава. Всичко изринахме.“ Погледна сериозно свинарката. „Тия неща — всички такива неща — не си играй с тях. Те са опасни. Могат да ти докарат истински неприятности.“

„Ама то е счупено,“ замънка свинарката. „И освен това вече нищо не значи…“

„И в тия странни неща без смисъл всякакъв смисъл може да се намести и да ги запълни.“ Мъжът пак смръщи вежди. „Не ги пипай тия неща, стой далеч от тях.“ Обърна се и с жест на удивителна ярост захвърли нашийника сред листата оттатък пътеката. Точно тогава един бриз избра да заклати и разбърка листата и клоните и това стресна свинарката.

„Прав е,“ каза високата. „Това не са играчки. Всички имаме работа да вършим. Защо сега не си тръгнеш и…“

Трополенето на копитата стигна до тях надолу по пътеката. Високата жена погледна нагоре. Мъжът също. Секунди по-късно една красива, високо стъпваща кобила, окичена в кована мед и везана кожа се зададе надолу по наклона. Нейният ездач изобщо не бе редови имперски офицер. Доспехите му бяха много по-нагиздени отколкото на който и да е военен, минавал някога оттук. Един сак, разделен на две половини, беше преметнат през гърба на коня зад седлото; и наметалото му бе извезано като на най-богатия повелител. Изпод шлема ги гледаше лице с белег, докато стояха и го зяпаха.