Самуел Дилейни: Играта на време и болка

"Яхор се опита да те откаже от идеята. Такива влажни нощи били вредни за белите дробове и за черния дроб. Но ти му се изсмя и излезе. Аз се качих в покоите си. Но преди да си легна отворих прозорците да видя сребристия въздух навън. Не можех да видя нито земята, нито дърветата.

"Замъкът изглеждаше, че плава нанякъде из напоена от луната пара. Спомних си как преди дни, от същия прозорец, те бях гледала да се разхождаш на слънцето, както сега правеше в мъглата. Усмихнах се. Както бе донесъл в замъка ми заробващото отсъствие на своя приятел, сега все пак си го беше взел със себе си. Както си стоях, и търсих да те видя и не можех се почувствах, за пръв път от твоето пристигане, в мир. Какво би могъл да кажеш на дребното създание, което те преследваше като сън? През всичките години от тогава и до днес просто съм приемала, че става дума за нещо в центъра на твоето съществуване, за артикулацията на някаква тайна, на основата на която е основан твоят Аз, за началото и края на всичко, между което се намираше онова, от което се отчайваш и онова, на което се надяваш. Може би просто, както гледах навън към мъглата, разбирането, че в теб има такъв център, бе онова нещо, което ме постави в мир онази нощ. След като такъв център имаше за теб и в теб, можех да предположа, че има такъв — колкото и да не съм го виждала — и за мен.

"На следващия ден разказвачката си тръгна, с монети и от двама ни. И малко по-късно ти яхна коня, излезе от двора на замъка ми и отиде към Колхари и към славата си. Дали не съм просто една жена, която иска да види любовта, дори демонична любов като твоята, в ядрото на всички неща? Но често съм се питала оттогава — искала съм да ти задам този въпрос: ако ти тогава беше разказал своята история, с достатъчно подробности и с необходимата дължина, щяха ли тайните, които си шепнехте там в мъглата с твоето еднооко чудовище, бог или призрак, да се окажат в основата и центърът на тази твоя история? Или те щяха да се окажат неща, припламващи в периферията на нашето внимание, като едни маргинални ремарки, които стават история само тогава, когато се кръстосат с други такива?

"Да не би да се окаже, че твоята истинска история, освободителю мой, в течение на която преминаваш от най-нисшето до най-висшето ниво, просто продължава и продължава — както историята на толкова други хора, и само намеква неясно за някакви очертания и форми, докато минава покрай нас? Наистина ли толкова често се повтаряш, и с такива разлики във версиите? Може би ние не сме способни да разбираме онова, което прави историите единни. Може би ние не сме способни да тълкуваме стратегиите на тяхното разнообразяване. (Или тези два провала са всъщност един?) А да не би работата да е просто в това, че като чуем твоята история както ти я разказваш, ние сме толкова разделени, омаяни и разтърсени, че искаме от теб, от нашите различни гледни точки и разбирания, да ни я повториш: а после ти, омаян и разтърсен от това нашето искане, разказваш отново нещо, което винаги изглежда като друга история просто поради насилието, което е оказано върху нас и върху теб от самото повторение? Има разбира се истории, които никога няма да бъдат разказани в тази странна и ужасна земя: една от тях е историята за успеха на един революционер минал през загуба, победа и слава, вън и след това вътре в Двора. Несъмнено една друга е историята за напътствията на една могъща жена, отправени към друга по силата на нейната по-голяма възраст и опит, като например моите напътствия към малката ни императрица, чието царстване е гордо и доказано (дори само в твоята история, Горгик).

"Като Везирка на императрицата, като Освободител на тази земя, ние двамата изживяхме тези истории — но дори ние, дори в тези семпли и варварски времена, бихме се затруднили да ги разкажем: ние бяхме премного заети да ги изживяваме, за да можем да внимаваме в тях от гледна точка на наративната им форма. И никой от нас не се сети да държи под ръка някой писач или разказвач, да ги записва, оформя и предава нататък в класическата за една история форма. И сме принудени да се примиряваме с празни знаци, маргинални мърморения, все едно сме просто добавки към система от прослава, правена от някой друг.

"Дали някой някога ще се потопи в богатата специфика на нашите истории? Не, никога няма да чуя моята разказана. Съмнявам се, че ти ще чуеш твоята. Колкото и похвални да са били нашите действия, нито една от нашите истории днес не би помогнала с нещо на власт имащите.