Самуел Дилейни - Играта на време и болка

Ама наистина бе бесен заради този нашийник! През целия път насам бе спорил със себе си дали да го сложи именно днес, като знак от миналото, може би знак за бъдещето, или може би знак за разделението между двете. Е, светлокосият крадец бе решил този проблем. И без друго сигурно не би го надянал днес. Но все пак искаше да има избор.

Въпреки яда, може би поради него, храстите и камъните наоколо, бризът над главата му, потокът под него, птицата над дърветата, бръмбарът на клона, всичко това изглеждаше изтощително живо — не, не с простото учудване на младостта, но с напрежението между малките удоволствия и малките болки, които бяха животът на средна възраст. (Не бяха минали и 20 минути, а пак трябваше да уринира!) Защото болката, колкото и удоволствието, бяха признаците на живота. А аз, помисли си, съм тръгнал на погребение, където ще яздим безмълвно нашите коне или нашите карети докато се правим, че стомасите ни не ръмжат от глад, че езиците ни не чувстват вкуса на липсващата закуска, че вътре из нас не бродят газове, че някаква минаваща сянка или разголен крак не предизвикват дори и спомена за желание — това ще бъде нашето подчинение на смъртта.

Надолу по наклона Горгик виждаше първите колиби на близкото село. Застана на наклонен камък, гледайки встрани от слънцето. Натрупани по хоризонта жълти облаци изглеждаха точно като сгради, стени и улици: само да си присвиеш очите и не можеш да решиш, това камък ли е или остатъчна мъгла. Жегата лежеше върху едната му ръка като топла длан. Сянката охлаждаше другата и изсуши влагата под доспехите. (Ама наистина, вече е прекалено стар за такива момчета като снощното!) Колко дълго е бил далеч от хора. В търсене на знак за общественото, за цивилизованото, за изкуственото той вдигна мускулеста ръка към врата си, търсейки някаква декорация, някакъв метален орнамент, обозначаващ функция която, при мъж в такива доспехи, нямаше да има почти никакъв смисъл.

Но там нямаше нищо.

И след известно време пак подкара коня.

„Бях в замъка!“ По средата на двора бе застанала свинарката, с котката си в ръце, и гледаше надолу към босата жена клекнала пред стана. „Снощи, по тъмното! Котето беше с мен. Имах и факла. Но не ми трябваше заради луната. И големите момчета миналата зима бяха оставили едни дърва в огнището. Тогава бяха мокри и не се палеха. Но вече са изсъхнали и като ги подпалих с факлата лумнаха чак до тавана… и после угасих факлата и отидох горе на балкона…“ Тук направи пауза, за да почеше котката зад ухото.

Старицата премести нишките на стана, пъхна помежду тях една совалка, повлякла многоцветна вълна и после наложи една по-тъмна, за да завърши фигурата. „И там нямаше никой, нали така… абсолютно никой. Даже в тъмното. Нали така?“

„Играх си на повелители и на повелителки, как се разхождат и си приказват.“ Момичето погали котката по гърба. „Повелителят Анурон… и младшата лейди Есула — дали някога те са живели в замъка?“

Старицата вдигна поглед за пръв път тази сутрин. „Не… не това бяха имената на повелителите от нашия замък. Но нямаше никой, нали така…“ Не бе произнесено като въпрос. Но се намръщи. „По-рано днес, като идвах насам, видях един оръфан варварин да минава по пътеката. Може той пък да е нощувал в замъка. Но друг там няма. Ти не го ли видя? Не съм виждала никой друг, освен него, който би могъл да е бил там горе. И тоя не беше оня, дето оная говореше за него вчера, с красив кон и богати доспехи.“

„Не, не!“ Свинарката прегърна котето още по-здраво. „Нямаше никой. Имаше повелители и повелителки с прекрасни дрехи и имаха състезание в залата и караха едни роби да се бият със свободни… и когато робите победиха им свалиха нашийниците и им ги подариха като награди. После имаха голямо празненство с музиканти и с красива голяма палатка и банкет с ядене, по-хубаво и от нашето по празниците!“

Старицата погледна мрачно.

Това е някаква нова история.

Свинарката залюля котката:

„И после един дракон влетя вътре и почна да буха и да вика из горните коридори и да блъска колоните; и аз си хвърлих факлата надолу защото тя и бездруго не бе запалена — и всички се уплашиха и разбягаха. И само аз се върнах обратно, по-късно, когато стана истински тъмно…“ Момичето и старицата мигаха една срещу друга на утринното слънце. Птици чуруликаха в храстите оттатък пътеката. С прекалена сериозност свинарката каза: „Да бе, не мисля че имаше някой…?“

Старицата се върна към работата си. „И аз не мисля.“