Самуел Дилейни: Играта на време и болка

„Разбира се, че е празен, не това имах предвид.“ Високата жена хвърли намръщен поглед към малката свинарка. „Ама и ти си като нея! Само казах, че тази вечер там има мъж. И че съм сигурна, че ще бъде там докато погребението не тръгне през селото утре.“

„Аз пък казвам, че няма никой.“ Старицата засили совалката през основата на стана. „И това го знаеш не по-зле от мен. Винаги е било празно там. Кой по дяволите би живял в тия ветровити зали? Кой би нощувал в тия малки, свряни стаички като кутийки? Помисли и за това, как се поддържа чисто това цялото чудо. Как се полира мебелта. Помисли, какъв труд е това!“

„И аз имам над какво да се трудя!“ Високата жена поклати глава. „И изобщо нямам време да стоя тука и да споря с някой, който не може да разбере повече от две думи, навързани заедно (и изобщо как успяваш да не изкривяваш тъкането си!) и с една малка мърла“ — това беше за свинарката — „която сънува кралици и която също има работа!“ Но се усмихна при това.

Старицата обаче се ядоса. „Аз си гледам моята работа!“ Нишките на стана звъннаха. Совалката се гмурна отново. „Вие сте тия, дето се размотавате наоколо с вашите глупави лъжи и празно бърборене!“

Високата жена пак поклати глава и, барабар с пълната и празната дамаджани, тръгна да пресича двора.

Свинарката се помая, дали да тръгне след котката, която, макар да дращеше и да мяучеше, беше по-интересна компания от възрастните. Но се забави покрай стана за малко, гледайки шарките, които се получаваха, с тяхното зелено, бежово, синьо, и как нарастват и се оформят, и придобиват очертания, ред след ред, зад звънящите нишки, под старчески пръсти, под тръпнещата совалка…

Дъхът му се заклещи в гърлото и започна да пари: въздухът, който той дърпаше през жегата в себе си го събуди — кашлящ, задушаващ се, ревящ от ярост. Отвори очите си в черното, докато сноп мускули в стомаха му се свиха и го изправиха — което го заболя! Протегна ръка надолу, напипа мократа козина. Удивително горещ, въздухът неохотно потъваше в неговите дробове. Потоци пот се стичаха по бузите, гърба, ръцете му.

Беше невъобразима жега в тъмнината. Опита се да издиша обратно парещия въздух; той изтече бавно и шумно от отворената му уста, малко само по-бързо, отколкото беше влязал; и само малко по-тихо.

Секунди по-късно (струваха му се като минути) започна да поема в дробовете си следващата порция. В съня си бе изкарал малко стомашен сок, който, намествайки се в другата тръба на гърлото му, сега му пареше гърлото до спазъм.

Усещаше киселините в дъното на езика си, чувстваше ги да го горят дълбоко долу в стомаха.

Онова, което се стичаше по него, беше пот.

А малката стаичка, в която бе избрал да преспи (поне имаше легло) беше станала огромно гореща.

Премести крак по рошавото кожено наметало, което бе метнал на пода: козината беше мокра като изкарана от басейн. За секунда си помисли да не би, докато е бил в кошмара, да е разпръснал урина. Но не. Беше само пот. Като се изправи, с боси крака стъпили на камъка, потта тръгна да се стича по хълбоците и задника му. Той преглътна хъркащо още глътка въздух, после пак — гръмко, като хъркането на умиращ: и после въздухът започна да влиза малко по-лесно…

Направи залитаща крачка в тъмнината по посоката, където в неговия спомен бе прозорецът. Пипайки напред с ръце, напипа камък. Обърна се, протегна пак ръце, пак напипа камък; после пак се обърна, натисна, почувства дърво, натисна, нещо поддаде.

И ивичката лунна светлина на стената стана цяло парче лунна светлина. Беше отворил капака на прозореца.

Премигна.

(Когато заспиваше, беше оставил капака отворен. Сигурно вятърът го е затворил…)

Нощният въздух — макар сигурно това да бе най-горещата нощ на това лято — го заля като студена кладенична вода. Закашля се. За момент помисли, че пак ще се задушава. Но след миг дъхът му, макар още затруднен, мина с обичайното шумолене през устните му, с познатото шептене влезе в дълбините на носа му.

Облягайки се, гол, на каменната стена, погледна надолу през прозореца.

От зеленината (маслинена на цвят при тази луна) на едно дърво стърчеше умрял гол клон. Под него беше басейнът, обрамчен от сложна плетеница тухли, чиято шарка се губеше в тъмнината, а и бе прекъсната тук-таме от нахлуващите бурени. Над блатясалата вода един прилеп пърхаше насам-натам, правейки малки вълнички, които мазни разлюшкваха блатната зеленина. Потта преодоля веждите и нахлу в очите му: мъжът мигна. И всичко долу му се видя като вълмо прежда, над която пикираше прилепът.