Самуел Дилейни: Играта на време и болка

„Искаш ли да ми бъдеш роб?“ попита Горгик. „Би ли желал да съм ти господар?“

„Да!“ Удрог се захили още по-широко в светлината на огъня. „Това е точно каквото ми се иска!“

Горгик пак се замисли за малко. После, с едно цялостно движение, се изправи на крака. „Чакай тука.“ Обърна се и тръгна към арката на изхода. „Ще се върна.“

„Къде отиваш?“

„Ти чакай.“

„Ама недей да се бавиш много! Тук е страшничко…“

Но Горгик вече беше в коридора и, миг по-късно, катереше стълбите в мрака. И, отново попаднал в тъмното, се замисли за тази случайна среща. Имал ги беше и преди. Но тази варварска откровеност намираше за необичайна и възбуждаща едновременно. Освен това, подобни срещи бяха рядкост с хора на такава крехка възраст; а когато се случваха, той винаги оставаше едновременно изненадан и доволен.

От време на време пипаше стените — да, точно тук, което очевидно беше стената зад камината, камъните бяха горещи. Да, точно този огън без автор беше тръгнал нагоре по комини и шахти, строени за зимния сезон, за да превърнат стаята му във фурна.

Когато стигна вратата, горещината излезе да го посрещне, да го погали по корема, по брадичката, по коленете.

Лунната светлина все още си лежеше на пода. Но самата луна се беше преместила, та му отне малко време, докато се убеди, че нищо от екипировката му не е пипано. Макар сенките да се бяха преместили шлемът му, бойните ръкавици, мечът и вързопът си бяха там, където ги беше оставил.

Прекрачи в горещата стая, клекна пред вързопа си, порови се вътре, премести това, обърна онова. Да, неговото огниво си беше на дъното на сака, омотано в промаслени кълчища. Горгик извади двата метални полуобръча, свързани с пантичка: робския нашийник, за който бе говорил Удрог. Като го държеше в едната ръка стана, обърна се и с другата ръка издърпа кожената наметка от леглото. Да, грамадната жега я беше почти изсушила.

Метна си наметалото на рамо, тръгна към вратата, спря за меча.

Не. Онова, което беше взел, си беше достатъчно. Но навън (беше започнал да се поти и коридорът, преди малко топъл, му се видя хладен) остави наметката и нашийника на земята, за да подпре все пак портата към стаята с греди — нареди го така, че всеки опит за отваряне да ги накара да паднат шумно на каменния под.

Вдигна наметката и нашийника и тръгна надолу по стъпалата.

„Нямаше те толкова дълго време!“ Удрог беше седнал на стъпалото пред камината, откъм края където пламъците бяха най-слаби. Почесваше си ходилото. „Стана ми страшно. Откъде взе…?“

„Ето.“ Горкиг хвърли наметалото на пода. „Можем да легнем на това. Сега си мой роб. Ела насам.“

Момчето се загледа в железния обръч, който Горгик държеше. Гледаше като хипнотизиран. После припълзя напред, на колене, повдигна си брадичката нагоре, и постави една ръка на голото бедро на Горгик. „Да, господарю…“

Горгик му сложи нашийника и го затвори около врата.

„Можеш да ме вържеш ако искаш,“ каза Удрог. „И това ми харесва. Може би ако отидеш пак да потърсиш, ще намериш и въже. Понякога в тия развалини имат и вериги…“

„Ти си мой роб. Сега правиш каквото аз ти наредя,“ каза Горгик. „Поне за известно време.“ Седна на наметката и преметна ръка през раменете на момчето, като го дръпна, отначало нежно, после грубо към себе си. „А това, което искам от теб сега, е да млъкнеш.“

„А какво ще правиш?“

„Ще ти разкажа една история.“

Удрог се намръщи. „Ама аз си мисля че ще е по-добре все пак да ме вържеш. Защото тогава ще можеш да ме биеш… А аз ще ти кажа ако боли прекалено много. Макар понякога само да се правя, че много боли, а то да не е така. Значи и да започна да се моля, не си длъжен да спираш…“ Горгик не отговори и момчето внезапно се дръпна и вдигна ръка да пипне нашийника на врата си. „Това наистина е лошо, нали? Тия неща, които ги правим.“ Всмука въздух през зъби, поклати глава, огледа се. „Аз сам не знам, защо ги правя. Ама и на теб ти харесват, нали така? Само да не беше толкова страшно тука… Ама пък ако правим разни неща няма да е толкова страшно, нали? И ти наистина ли не си запалил тоя огън?“

„Я млъкни бе, роб!“ Гласът на Горгик беше станал толкова властен, че момчето чак подскочи. „Ела тук. И слушай! Искам да ти разкажа нещо. Така че легни върху мен и не мърдай.“

Тук правим пауза в този разказ в разказа, за да вкараме още един разказ.

Да се позанимаем малко с Удрог.

Виждате ли, младият варварин беше доста объркан за някои неща — макар за други да си беше съвсем наясно.