Барбара Виктор - Липса на болка

Годината е 1982-ра. Вече два месеца сраженията между палестинци, ливанци и израелци водят до неописуеми страдания в Ливан. Седнала съм на земята някъде край Сабра Камп и разглеждам новия уокмен на Джо Валъри. Писъците на жени и деца се смесват със стенанията на ранени и болни и с бученето на булдозери, изриващи мъртвите. Все още не мога да проумея причината за тази жестока война, въпреки че вече цяла година съм кореспондент на американска телевизионна мрежа в Близкия изток, и при това съм тук точно за да тълкувам тази човешка касапница, каменистите бежански лагери, да правя репортажи за хаоса, който навремето е бил общество, да показвам драмата на човешките същества, които някога са се занимавали с обикновените си житейски проблеми. Всеки ден заставам пред камерата, наобиколена от палестинчета с големи очи; сред купчините от тухли и мазилка, които някога са били техни домове, те ровят с надеждата, да намерят някои от своите вещи.

Добрият ужасѐн Джо Валъри, тонтехникът на моите актуални репортажи от разкъсаните от войната части на Ливан, внимателно се вслушва в гласа ми, който монотонно изброява точките от гаранционната карта. Настоява да продължавам, дори да говоря по-силно, защото се нуждае от успокоителното действие на думите ми и не иска да чува звуците на болка, мъка и безнадеждност. Когато започвам да чета за доживотната гаранция, вдигам поглед и виждам, че главата на Джо Валъри вече не е на раменете му. Доживотна гаранция — в мига, в който думите излязоха от устата ми, разбрах, че Джо е мъртъв. Това, което доскоро беше главата и вратът му, сега е пръснато на парченца по земята и по бялата ми тениска. Не мога дори да извикам. Не мога да проумея какво се случи току-що.

„Доживотна гаранция“ — повтарям отново и отново, докато нечии ръце ме прихващат под мишниците и ме изправят. Неясен силует в униформа ме отдалечава от Джо Валъри. Свеждам поглед и виждам, че съм покрита с късчета от това, което доскоро беше Джо. Униформата добива черти — познат израелски генерал ме е хванал здраво и успокоително ме милва по главата. Завирам лице в рамото му, неспособна да мисля за каквото и да било, когато до ушите ми достига вечерният информационен бюлетин. Това ми напомня, че след малко и аз ще трябва да се явя в ефир както съм изцапана с кръв и покрита с останки от Джо. „Вижте какво направихте с моя тонтехник — вие, хората от Америка, вие, които държите на ужасяващите репортажи за страданието с единствената цел да бъде документирана видимата му страна, но никога и за миг не се замислихте върху причините за тази безумна война.“ Уокменът на Джо Валъри е с доживотна гаранция. Защо ли? Чудя се дали той не е направил завещание: „Аз, Джо Валъри, с настоящото завещавам доживотната си гаранция на моята приятелка Маги Зомерс, тъй като животът ми беше прекъснат доста неочаквано край Сабра Камп, а гаранцията важи още четиридесетина години.“

Няколко часа по-късно в бара на бейрутския хотел „Комодор“ се е събрала обичайната група журналисти с намерението да се напият до смърт. Израелският генерал е все още до мен; с него се срещахме от време на време още от самото начало на войната. Ръката на Ави Херцог леко ме обгръща, с рамото си аз усещам докосването му като нещо неопределено, но затова пък болката вътре в мен е достатъчно силна. Неясните гласове около нас внезапно привличат вниманието ми към разговора.

— Чухте ли за Валъри, а? Пръснали му черепа! Случайна противотанкова граната — и край с Джо! — казва някой и щраква с пръсти.

Ави успокоително стиска рамото ми.

Много по-късно, сама, гризейки ноктите си, аз съм вторачила поглед в олющения таван, слабо осветен от мъждукаща крушка, и си припомням своето единствено посещение при психоаналитик. Трийсет от общо петдесетте минути на сеанса протекоха в тишина, която само от време на време бе прекъсвана от сподавените ми хлипания.

— Какво искате от живота, Маги — попита ме накрая психоаналитикът.

— Искам да съм щастлива — отговорих простичко аз.

Той не се поколеба за миг. Наведе се към мен и каза:

— Не мога да ви обещая щастие, но ако запазите достойнството си, ви гарантирам поне липса на болка.

Един неделен следобед през юни 1969 г. седемнадесет бели гълъба излетяха от позлатените си клетки в голямата бална зала на хотел „Пиер“. Сватбата ми с Ерик Орнщайн беше не само важно светско събитие — за баща ми тя беше гаранция, че ще продължи да получава ежегодния си хонорар като адвокат на преуспяващата брокерска фирма „Орнщайн и Орнщайн“ на „Уолстрийт“. Баща ми ме поведе под ръка към центъра на отрупаната с цветя зала.