Барбара Виктор - Липса на болка

С увита около бедрата си хавлия Ерик излезе от банята, където току-що си беше взел душ, и седна. Гърдите и раменете му бяха покрити с къдрави черни косми, по маслиновата му кожа проблясваха капки вода, лицето му беше покрито с червени пъпки. Обективността изискваше да призная, че ако имаше брадичка и носът му беше малко по-къс, нямаше да изглежда съвсем зле. Той потри ръце и се зае със закуската. Седях по турски, обгърната с розов копринен пеньоар, а лявата ми гърда незабележимо се показваше всеки път, когато се пресягах за нещо от подноса.

— По-внимателно със сладкишите или ще напълнееш — скастри ме той и след малко добави:

— Скоро ли ще се приготвиш? Искам да снимам Дахау преди обяд.

Погледнах го с недоумение и отново се опитах да проумея защо Дахау означава нещо повече за мен — практически една нееврейка, отколкото за съпруга ми — евреин. Но ако Ерик беше в състояние да разбере колко неуместно е да се възприема Дахау като нещо друго освен като исторически позор, той сигурно щеше да си остане мой съпруг за цял живот.

— Ще си взема една вана — казах аз, протягайки се.

Ерик ме следеше с онзи особен поглед, който предвещаваше, че всеки момент ще ме обърне с лице към тавана като риба на сухо. Прегърбих се в старанието си да глътна гръдния си кош, така че гърдите ми, несъмнената слабост на Ерик, да не стърчат нагоре. Но не успях да го излъжа. Прихвана ме през кръста, издърпа ме към леглото и ме събори върху него. Шепнейки неразбираемо, той започна да мачка гърдите ми и да смуче едното зърно, като същевременно ме инструктираше да обхвана с ръка еректиралия му израстък. Не се възпротивих, защото протестите щяха да ми отнемат повече енергия, отколкото ако вземех участие в щурмуването на тялото ми, извършвано от Ерик. Усещах как оная му работа, както той ме беше научил да я наричам, пулсира в шепата ми.

— Пусни го — нареди той, — или ще свърша много бързо.

Но аз продължавах да го държа, тъй като така щяхме да приключим по-скоро. После, точно когато той проникваше в мен, аз си спомних, че не бях сложила диафрагмата.

— Спри! — извиках аз. Чакай малко, така мога да забременея.

— Няма значение — каза той, дишайки тежко. — Значи ще имаме бебе. Мога да си го позволя.

И той употреби времето до оргазма си, за да ми обясни колко ще ни струва едно бебе, като включи моите дрехи за времето на бременността, болницата, застраховката, медицинската сестра за първите шест седмици и таксите за прилична забавачка и колеж.

Как можа да се случи това? Въпреки усилията ми да го избегна, Ерик успя да ме обладае, в резултат на което забременях в мюнхенския хотел „Трите щрауса“. В банята почувствах топлата му течност да се стича по бедрата ми и си дадох сметка, че вече трябва да оставя всякакви надежди за прекъсване на съвместния ни живот. Знаех, че бях бременна. Докато влизах във ваната, въобще не се съмнявах, че вече представлявам две същества. Нямаше как да попреча на хилядите сперматозоиди; докато аз се сапунисвах, те френетично плуваха срещу течението, за да достигнат яйцеклетката ми. Отчаянието, което ме обзе, беше по-голямо дори от това, което изпитах преди няколко дни, слушайки думите на равина в хотел „Пиер“.

Ерик си подсвиркваше, когато влязох в стаята съвсем гола — бях смела, защото беше станало късно. Той застана зад мен, а неговото отражение в огледалото ми се усмихна:

— Побързай, Маги. Поръчал съм кола до Дахау.

Това беше първият, но не и последният път, когато му се противопоставих:

— Няма да дойда.

— Какво искаш да кажеш? Всичко вече е уговорено.

— Направо е ужасно да се прави от подобни неща сватбено пътешествие. Не мога.

— Ще правиш това, което правя аз — отвърна, той. — Ние сме едно.

Грешеше. Той беше единица. Аз все още бях нула.

— Маги — викна Ерик, — искам да те снимам там за спомен…

При кого ли ще останат снимките след развода, мислех си аз.

— Фотоапаратът беше мой — ще спори Ерик.

— Да, но до този мемориал стои замръзнала моята усмивка.

Допусках, че ще си оспорваме всяка дреболия до последната чаша за портокалов сок в кухнята. А същевременно дори за миг не допуснах, че ще се борим за родителските права, въпреки че бях сигурна в бременността си. Някак си съм знаела, че няма да има дете.

Този ден той отиде сам до Дахау, а аз останах в хотелската стая, като се опитвах да си дам сметка за всичко онова, което се беше случило с мен. Спомних си голямата къща в Лонг Айлънд, където прекарвах летата си като дете — тогава всичко изглеждаше толкова просто. Мама пишеше на машина красивите покани за екстравагантните си градински партита. Помня как преди едно от тях родителите ми се впуснаха в един от техните паметни спорове. В крайна сметка може би не е било чак толкова просто.