Барбара Виктор - Липса на болка

— Всичко е с краката нагоре.

Погледнах първо лицето й, после ръцете и с облекчение видях, че носи лъскава златна халка. Имаше съпруг — за мен това беше доказателство, че не се е провалила като жена.

Тъй като не й отговорих, тя добави:

— Никой не заслужава да се плаче за него.

— Откъде знаете, че е заради някого, а не заради нещо?

— Защото само някой мъж може да накара една жена да плаче така, след като около нея има толкова стоки от кашмир на половин цена.

Тя се усмихна.

— Кое е с краката нагоре? — попитах аз.

Погледна ме озадачено за миг и отговори с усмивка:

— Кашмирите. По-добре човек да си купува вълнени дрехи.

Смяхме се, докато минавахме сред изобилието от стоки, и най-накрая излязохме от магазина. Настанихме се в едно малко кафене и започнахме да си бъбрим.

— Какво правите в Лондон? — попита тя.

— На сватбено пътешествие съм. Точно пристигаме от…

Спрях, защото как бих могла да й разкажа за маршрута, избран от Ерик за отпразнуване на нашата сватба?

— Заради него ли плачехте, или просто защото всичко е толкова ново за вас?

— Мисля, че не бях подготвена за това. А сега не вярвам, че някога ще мога да стана нещо друго освен съпруга: дори вече виждам надписа върху надгробния си камък.

— Искате да кажете плоча.

— Не, искам да кажа надгробен камък.

Куинси сигурно беше разбрала, защото повече не ме поправи и дори не ме попита какво точно имам предвид.

— Пък аз съм в Лондон с един клиент — започна тя, докато разбъркваше питието си със сламка. — Работя като телевизионен агент, а клиентът ми снима документален филм в замъка Уиндзор. Бяха ни казали, че това е невъзможно, тъй като от години не се давали разрешителни.

Бях очарована. Досега не бях срещала жена, която освен брачна халка има и професия.

— Това се оказа едно от най-кошмарните ми преживявания — продължи тя. — Успях да взема разрешително от кралската канцелария, вкарах клиента си в студията на Ей Би Ен в Лондон; но някакъв си вицепрезидент копелдак ми държа проповеди цял час.

— Не разбирам защо — казах аз.

— Съвсем просто е. От завист; побесня, че аз бях получила разрешението, за което той от две години се бори безуспешно.

— Защо?

— Защото — отговори нетърпеливо тя — все жените трябва да понасят всичко в този свят на мъжко превъзходство и това се отнася с особена сила за телевизията. Ти с какво се занимаваш?

— Омъжена съм.

— Вече знаем това — усмихна се тя. — Не забравяй как те открих сред кашмирените жилетки. Имам предвид какво работиш.

— Нищо.

— Но това е смешно. Само бракът не е достатъчен, особено ако човек не е щастлив. Минали са едва две седмици и ти вече се чудиш какъв е смисълът на всичко това.

— По-добре ли щеше да ми бъде, ако знаех какъв е смисълът?

— Вероятно не. Но ти наистина трябва да помислиш с какво би могла да се захванеш. Имаш ли по-специални интереси към някоя област?

Започнах да обяснявам отначало бавно, несигурно, но постепенно думите започнаха да ми идват сами:

— Мисля, че искам да стана журналистка, и то специално за международните новини. Искам да ме изпратят някъде по-далече, да правя репортажи за международната политика и дори за военни действия.

Тя ме слушаше внимателно, попивайки всяка моя дума.

— Да пишеш ли искаш, или да се занимаваш с телевизия?

Откъде можех да знам? За пръв път говорех някому за тока и обличах мечтите си в думи.

— Телевизия — изтърсих аз. Досмеша ме, че това беше абсолютно вярно — точно това исках да правя.

— А откъде знаеш, че ще можеш да се справиш? Не е никак лесно.

— Не знам — отстъпих аз, защото вече бях започнала да се боря за кариера, за чието съществуване не бях и подозирала до преди две минути. — Но съм сигурна, че ако някой ми даде тази възможност, ще се науча.

Куинси се усмихна отново.

— Това е трудна професия и може би най-трудното е да се влезе в нея. Знам го от опит и при това съм от другата страна на барикадата.

Ето как разговорът, започнал съвсем невинно, внезапно засегна нещо толкова важно за мен — мечтите ми за това какво бих искала да направя от живота си.

— Трябва да тръгвам. С Ерик имаме уговорка да се срещнем в пет, а вече е пет.

Премълчах, че Ерик Орнщайн не обича да чака за каквото и да било. Не споменах и друго: че тъй като му давам много малко от това, което той иска от мен като съпруга, по-добре е да не създавам допълнителни затруднения за съжителството ни.

— Нека почака — каза Куинси. — Ще почака пет минути, дори петнайсет, гарантирам ти.