Барбара Виктор - Липса на болка

— Защо ме избягвахте през тези шест месеца? Виждахме се почти всеки ден, а вие дори отказвахте да разговаряте с мен.

Ави се е съсредоточил върху пътя.

Отварям очи и виждам прекрасните му ръце, поставени върху кормилото. Бих го познала дори само по тях.

— Честно казано, аз съм страшно късогледа. Вероятно не съм ви забелязала.

Обръща глава към мен и ме поглежда, а аз автоматично извръщам моята и се заглеждам през прозореца.

— На няколко пъти ви заговарях, а вие си тръгвахте насред изречението.

Усмихва се.

— Наистина съжалявам — заеквам аз. — Сигурно не съм ви чула.

— А — казва Ави, — вие сте не само сляпа, но и глуха.

Не издържам и избухвам в смях.

— Беше невъзпитано от моя страна, нали? Съжалявам. Можем ли да започнем всичко отначало, като се престорим, че днес се виждаме за първи път?

Ави взима ръката ми от седалката.

— Вчера би било по-реално, тъй като се съмнявам, че някой от нас би могъл да забрави това, което се случи.

Затварям очи да изолирам болката, знам, че има право.

Запазваме мълчание известно време, докато колата завива по алеята към хотел „Голан“, където се намира апартаментът ми.

— Ще се кача с вас догоре. Не искам да бъдете сама — заявява той.

— Не, наистина, нищо ми няма и…

— В никакъв случай. Искам да се уверя, че сте пристигнали благополучно и че имате всичко необходимо.

Докосва леко бузата ми.

— Не искам да бъдете сама в асансьора.

Трябва да е някой нов обществен почин на израелските мъже — никога, при никакви обстоятелства да не допускат риска жените им да се возят сами в асансьорите.

Влизаме във фоайето, а Джила, управителка на хотела и моя най-близка приятелка в Израел, ми прави знак да отида при нея.

— Маги, имаш телеграма от Ню Йорк. Чакай малко.

Излиза от рецепцията, тялото и прилича на пясъчен часовник с прилепналата към него дънкова рокля, очертаваща тънкия й кръст, а русата й коса, опъната назад, открива привлекателното й лице. Подава ми розов къс хартия.

— Благодаря. Това е третата за тази седмица, нали?

Усмихва се и поглежда към Ави, увлечен в разговор с някого, вероятно негов познат.

— С теб ли е?

— Така ми се струва.

— Когато става дума за човек, който изглежда така, не бива да ти се струва, трябва да си сигурна. Определено идва с теб, слушай мене. Ще се чувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че съм дежурна тази вечер, в случай че имаш нужда от мен.

— Не се тревожи. Ще се оправя.

— Не се съмнявам — отговаря тя, поглеждайки отново към Ави.

— „Ден на благодарността — да или не“ — прочитам на глас телеграмата. От майка ми е, иска да разбере дали възнамерявам да се прибера за празниците.

— Ще се прибираш ли вкъщи? — пита Джила.

— Надявам се, че не, т.е., че ще мога да го избегна — отговарям аз, твърдо решена да не изтърпя още един празник със семейство Зомерс.

Беше Денят на благодарността 1961 г. Ние двете с Кара се хилехме над рога на изобилието, от който излизаха чепки грозде, печена царевица, сливи и клонки зеленика. До мен седеше дядо Малков, сияещ, защото беше спечелил маратона по шах в Руския имигрантски шахматен клуб. Потупваше ме по коляното с надеждата, че ще спра да се смея. Баба Малкова продължаваше разказа си за унижението, което изпитала, когато отишла в Музея на изкуствата в Метрополитън да види изложбата на картини от царска Русия.

— Представяте ли си — да чакам на опашка, за да видя това, което ония главорези задигнаха от семейството ми.

Влезе Джонъси, която навремето ми помогна да довърша кръстословицата в учебника си по граматика за трети клас, като ми каза, че думата за „пак“ с три букви и първа буква „о“ е „ощи“; тя внесе печената пуйка с апетитен златисто-червен цвят върху кобалтово-син поднос. Джонъси, която дори не беше чувала за Движението за граждански права. Горката тя беше попаднала някак в капана на времето още с пристигането си от Алабама, когато бе започнала работа у семейство Зомерс. Роуз, помощничката на Джонъси, внесе други две кобалтово-сини блюда, отрупани с ориз и грах. Татко посегна да разреже пуйката, но мама многозначително се покашля няколко пъти.

— Молитвата, скъпи — каза тя.

— Коя молитва? — попита татко и веднага се сети, но не преди ние с Кара да се изсмеем на първоначалната му реакция. Звучеше като глупав виц от началното училище. Не се изненадахме, когато той започна да оправя копринената си вратовръзка, махна някаква прашинка от рамото на вечерното си сако, наведе глава и най-после занарежда: