Барбара Виктор - Липса на болка

— Предполагам, че не мога да бъда щастлива непрекъснато — казвам аз и веднага съжалявам, защото звучи страшно тъпо.

— Въпросът е много по-сложен, Маги. Наблюдавам ви от много месени насам и исках да се запознаем, но вие сте по-недостъпна дори от Арафат. Често съм ви виждал да се смеете и да разменяте шеги с другите кореспонденти и даже с хората от щаба ми в министерството. А защо се страхувате да разговаряте с мен?

Трудно ми е да го погледна; почти е отгатнал — другите са безопасни. Още от самото начало инстинктът ми подсказваше, че той е по-различен. Преместих се така, че главата ми да остане подпряна на ръцете.

— Ави, по-добре разкажете нещо за себе си.

И тъй като е майстор в изкуството на разпита, той се подчинява — именно това е начинът, по които те карат хората да говорят — като ги предразположат.

— Роден съм в Русия, а на четиригодишна възраст пристигнах тук, в страната, която по онова време все още се наричаше Палестина.

Още една жертва на семейството на Вера Малкова и неговото разбиране за справедливост по време на погромите.

— Страшно се гордея с тази страна. Проследих как израства от нищо — една мечта, в чието осъществяване никой не вярваше. И все пак част от мен си остава руска. Говоря езика и обичам музиката, песните, които родителите ми пееха, когато бях малък.

— Винаги ли сте искали да бъдете в армията?

— Не — отговаря той с лека усмивка. — Исках да стана лекар, но се случиха някои неща…

Спира.

— Какви неща?

— Интервюирате ли ме?

— Не, просто искам да разбера как някой може да иска да бъде сред тези, които лекуват, и после изведнъж да стане от тези, които убиват.

Вижда ми се огорчен.

— Израснах в Израел, в кибуца край Емек Хашарон, и живеех рамо до рамо с палестинци. Моето приобщаване към тези, които убиват, както ги нарекохте, започна през 1947 година, малко преди войната за независимост. Тогава британците бяха окупирали страната, а арабите се почувстваха застрашени и започнаха да нападат еврейските кибуци. Изглежда те вярваха, че ако ни прогонят, британците сами ще напуснат страната. Бях на пет години, когато баща ми бе убит. Това ме принуди да се разделя с мечтата за мирно съвместно съществуване.

Ави докосна нещо дълбоко в мен, нещо, което сигурно е започнало да се оформя през месеците, когато нарочно го избягвах.

— По време на Синайските събития от 1956 година — продължава той, — когато бях на четиринадесет години, беше убит брат ми. Тогава се отказах от мечтата да уча медицина в Съединените щати. Разбрах, че моето място е тук. Не можех да изоставя майка си съвсем сама.

В този момент нещо много по-силно от сексуален порив ме подтиква да го взема в обятията си и аз с мъка му устоявам. Искам да го утеша с устата си, с цялото си тяло заради баща му, заради брат му, за изгубените мечти, за всичко, което му е причинило мъка през годините. Но няма да го направя, преди да е свършила борбата вътре в мен; трябва да създам преграда между главата и сърцето си, която да ме предпази от прекалено здравото обвързване с него.

— Съжалявам — казвам тихо — за брат ви.

Съвсем естествено събитията водят Ави до решението да направи кариера в армията — една смесица от гняв заради смъртта на брат му и съзнанието, че в Израел професията на военен е надеждно занимание от жизнена необходимост: надеждно, защото военният никога няма да остане безработен, и жизненоважно, защото от тази професия в голяма степен зависи дали страната ще продължи да съществува.

— Съжалявате ли? — питам аз.

— Ако съжалявах, баща ми и брат ми щяха да са умрели напразно.

— Това е работа, която изисква пълна себеотдайност, нали? Искам да кажа, че не ви остава време за други неща.

Той поклаща глава — разговорът за него е приключил.

— Ваш ред е, Маги. Разкажете ми за себе си нещо друго, освен че сте красива и че имате блестяща кариера.

Би било толкова лесно да излея душата си пред този непознат, да му разкажа всичко за себе си от самото начало. Но инстинктът ме предупреждава, че ще е по-безопасно, ако оставя само тялото си да се свърже с него; за мен самата ще е по-добре да не разтварям сърцето си.

— Да — казвам аз, — армията наистина ви поддържа в добра форма.

По лицето му пробягва развеселеното изражение от преди малко.

— Когато не съм на бойното поле, плувам всяка сутрин, или поне се опитвам.

Угажда ми като приема моята малка игра.

— А вие — пита той — как поддържате толкова добра форма?

Мускулният ми тонус всъщност изобщо не го интересува. Много повече го вълнува въпросът защо на трийсет и четири години все още нямам деца. Засега не мога да обсъждам подробностите на моята бременност отпреди повече от дванадесет години, когато бебето ми се роди със здраво омотана около врата си пъпна връв. Няма как да обясня, че би било голяма грешка, ако това нещастие не се беше случило, и че се чувствах в капан от момента, в който спермата на Ерик Орнщайн проникна в тялото ми.