Барбара Виктор - Липса на болка

— Бракът ми приключи преди шест години. Оттогава не се е появил човек, на когото да държа дотолкова, че да искам да имам дете от него.

— И никога не пожелахте да имате дете от мъжа си през годините на вашия брак?

— Не, никога — отговарям. — Още от самото начало не вървеше както трябва. А вие имате ли деца?

— Не.

И преди да продължа да го разпитвам в този дух, той ме прекъсва:

— Виждате ли се често с родителите си?

— Старая се да не е твърде често.

Разсмивам се.

— Детството ми беше доста ужасно, за да стоя сега по-настрана от тях, но имам сестра и се виждам с нея винаги когато се връщам.

— Ето го отново тъжното изражение — казва той и пали малка черна пура. — Другата страна на чудесното ви чувство за хумор.

Поглежда ме с нежност.

— Помня кога ви видях за първи път — произнасям едва доловимо.

Изненадан е.

— Наистина ли? Тогава защо…

— Денят, в който започна войната, 15 юни, бяхме в…

— Беше с целия екип от Ей Би Ен и се опитваше да вземеш интервю от главнокомандващия Южноливанската армия, Хадад — прекъсва ме той.

— Така и не успях да го взема — отговарям със смях.

— Но аз щях да го уредя, ако ти не се правеше, че не ме виждаш.

— Следващия път ще го имам предвид.

Ето че се случи и не мога да направя кой знае какво, за да предотвратя неизбежното. Пък и вече не съм сигурна дали не го желая.

— Този ден имаше толкова делови вид. Всички се бяха вторачили в теб, защото изглеждаше така не на място — жена военен кореспондент.

— И наистина се чувствах не на място, всичко ме ужасяваше. Предполагам, че първият път винаги е така.

Поглеждам, го и срещам сериозния му поглед.

— Искаше ми се да те закрилям. Звучи глупаво, нали?

Кимвам, като си мисля, че всъщност звучи много вълнуващо.

Ави протяга ръка към мен — кани ме до себе си да се насладим на красивата гледка към крайбрежната ивица на Тел Авив. Правя опит да стана, въпреки че съм толкова уморена, че не съм сигурна дали краката ми ще издържат двуметровото разстояние до терасата. Точно съм някъде по средата на опита и той внезапно казва:

— Ако станеш, Маги, ще те целуна, а ако те целуна, ще спя с теб, и ако всичко това се случи, няма да те оставя да напуснеш Тел Авив.

Пресмятам бързо — в нещо средно между изправено и седнало положение, — че вече е двайсет и втори ноември и че Денят на благодарността е само след три дни. По молба на Куинси шефът ми бе предложил няколко дни отпуск, за да мога да се върна в Щатите и да прекарам празнините със семейството си. Денят на благодарността — за повечето американци той е свързан със смях, със запаления в огнището огън, със сладките картофи, със забавните истории от детството и със спомените, предизвикващи сълзи и сантиментални прегръдки, когато хората се събират заедно да засвидетелстват обичта си един към друг. Колкото до мен, нямам какво да му мисля. В главата ми се оформя следния текст за телеграма: „Майко татко стоп колко исках да прекарам Деня на благодарността с вас и Кара Стивън Лизет Мъфин и Брад стоп за нещастие тат алуф Ави Херцог главнокомандващият Северния фронт и главен съветник по ливанските въпроси на министър-председателя ме задържа за неопределено време в Израел стоп ще се свържа с вас веднага щом свърша инспекцията на крайбрежието Тел Авив стоп Маги.“

Ави ме целува веднъж, продължава и хваща ръката ми, повежда ме към дивана във всекидневната, като не ме изпуска от обятията си дори след като ме слага да легна.

— Желая те, Маги. Желая те от първия миг, в който те видях.

Протяга се над главата ми и хвърля на пода възглавниците от дивана. Единствената светлина идва от фаровете на колите навън и уличните лампи по крайбрежието. Спомням си го как изглеждаше в Маряйун, в Метула, в Тел Авив, в Бейрут и днес, на летището. Лежи до мен върху тесния диван, ръцете му са ме обгърнали здраво, тялото му е плътно притиснато до моето.

— Малко съм понапълняла — казвам аз, защото изведнъж започвам да се чувствам особено.

Ави не отговаря, само ме придърпва още по-близо до себе си, сякаш за да ми помогне да спра да треперя, като направи моя трепет свой. Тогава ми става ясно защо съм го избягвала през всичките тези месеци — защото съм разбирала, че ако това някога се случи, то ще стане точно по този начин, и защото съм знаела, че то наистина ще се случи.

— Влюбих се в теб още от първия ден — прошепва той.

Поставям пръсти на устните му, докосвам лицето му и усещам, че не е бръснат. Значи не е било предварително замислено. Отдръпва ръката ми от устата си, привлича ме към себе си и ме целува отново и отново.