Барбара Виктор - Липса на болка

Седна на ръба на леглото ми, а повдигнатите й вежди изразяваха съчувствие и дори паника, докато ме гледаше как хълцам неудържимо. Обаче имах чувството, че видът й издава не толкова вълнение от сълзите ми, колкото досада, че бях предизвикала неприятности, така че се беше наложило Ерик да й се обади, за да дойде веднага.

— Вера, би ли дошла да се оправиш с дъщеря си?

Веднага ставах дъщерята на Вера, щом не се държах както трябва като съпруга на Ерик — точно както се превръщах в дъщерята на татко, когато мама беше недоволна от мен.

Тъй като сълзите ми не секваха, отношението й внезапно премина в симпатия — явно беше изчерпала всичките си познания от това, което някога бе чела за детската психика. „Детето от 20 до 30“, продължението, което никой не се сещаше да напише, сега можеше да й свърши добра работа. „Детето от двайсет до трийсет години страда, защото не може да разбере смъртта и божественото. То се колебае между приемането на смъртта като желан край пред мизерно съществуване и убеждението, че Бог е предател, щом му е причинил дълбоко разочарование от живота.“

— Майко, не ми се живее повече. Ненавиждам живота си.

— Маги, Маги, животът ти е прекрасен с всичките тези…

— О, майко — прекъсвам я аз, — къде му е прекрасното? Тежа осемдесет килограма.

— Но, Маги, погледни какъв красив изглед имаш към Ийст Ривър. Колко хора могат да се похвалят с това?

— Майко — простенах аз, — искам да работя, а той не ми разрешава. Чувствам се безполезна.

— Нима Ерик има финансови затруднения?

Мама беше ужасена от недопустимата мисъл, че може би е надценила способността на Ерик Орнщайн да печели пари. Нима е допуснала грешка? Нима е продала дъщеря си на един измамник?

— Не, мамо — отговорих отегчено. — Искам да работя заради мен самата. Искам да имам професия — защо ме изпрати в колеж?

Мама ме погледна тъжно и поклати глава.

— Изпратих те в колежа, защото там можеше да прекараш чудесно и да се омъжиш за чудесен човек като Ерик.

Докато лежах тази сутрин с подутото от сълзи лице и дебелото тяло, с пухкавите пръсти, все още плътно обхванали кристалната чаша, наполовина пълна с портокалов сок, аз бях живото доказателство, че нещата се бяха развили не така, както се предполагаше. Тази кристална чаша, доскоро една от дванайсетте други, беше станала причина Ерик да повика мама. Малко преди това по време на обичайния ни утринен скандал бях счупила умишлено осем от чашите върху пода на кухнята.

— Моля те, Ерик, нека поговорим само минутка! Обещавам да не плача и да не повишавам тон. Моля те, Ерик. Искам да те питам нещо. Остави вестника за минута, Ерррик, — изкрещях аз.

Гласът ми беше добил такава мощ, че можеше да се чуе три етажа под нас и три — над нас в луксозния блок на Ийст Енд Авеню.

— Отказвам да те слушам, Маги — отвърна Ерик, надничайки иззад своя „Уолстрийт Джърнъл“, — щом като плачеш и крещиш.

— Окей, Ерик — прошепнах аз. — Няма да плача повече; ето, и не крещя. Сега ще поговориш ли с мен?

— Какво има, Маги? — каза той най-после, оглеждайки с отвращение тялото ми от глава до пети. — Пак ли си гладна?

— Моля те, Ерик — подех аз, — искам да започна работа. Моля те, остави ме да работя.

Повечето жени се бореха за възможността да работят и за еднакво заплащане за еднакъв труд. А аз молех разрешение да започна работа, каквато и да е работа.

— Печеля достатъчно пари, Маги. Не искам жена ми да работи. Вкъщи си имаш достатъчно работа, имаш да се грижиш за мен.

Слушах думите, но не можех да разбера смисъла. Бях завършила колеж, а след това курсове по машинопис. Мама беше достатъчно предвидлива да ме изпрати в училището на принцеса Рагда, по-голямата дъщеря на детронирания крал на Либия. Редовно ми повтаряше, че човек не знае какво може да му поднесе животът и затова е по-добре да има поне стабилно образование.

При нея все още беше жив манталитетът на жертва от Великата октомврийска революция, съзнанието, че земите и собствеността на богатите могат да бъдат ограбени от бедните. Често си мислех, че историята нямаше да бъде толкова преиначена, ако всички придворни дами в Царска Русия можеха да пишат на машина. Тогава и болшевиките може би нямаше да успеят. Докато посещавах курсовете, чувствах известна близост с принцеса Рагда. Бях сигурна, че майка й кралицата даваше на дъщеря си същите съвети като моята майка.

Но когато се опитвах да подчертая този факт пред Ерик, да му обясня, че дори и най-богатите хора работят, не толкова от финансова необходимост, а от простата нужда да поддържат умственото си здраве, отговорът му винаги беше един и същ: