Барбара Виктор - Липса на болка

— Не искам жена ми да работи като някоя мизерно платена секретарка. Това е недопустимо — просто недопустимо.

— А как иначе бих могла да започна… това ще бъде само за начало, докато си намеря нещо друго…

Той впиваше поглед в мен.

— Ако чак толкова изгаряш от желание да пишеш на машина и да сервираш кафе, тогава започвай от днес да печаташ списъка с покупките — дори ще ти купя пишеща машина; а колкото до сервирането на кафе, какво ще кажеш за една чашка още сега?

Единственият резултат от всекидневните ми битки с Ерик беше, че започнах да стоя с часове пред телевизора, като непрестанно се тъпчех с цели кексове, различни сладкиши, готови вечери от сирене и макарони, предназначени за цяло семейство, и въобще с всичко, което можеше да се сложи в уста. Вече с мъка се вмъквах в дрехите си, преди да изляза на всекидневното си поклонение към магазина за хранителни стоки да пазарувам за вечеря. Вечеря, сервирана точно в седем часа, за да може Ерик Орнщайн да гледа вечерните новини и да не му се налага да обръща внимание на нещастната си съпруга.

Майка ми беше сбъркала; въпреки предупрежденията й, че ако не се омъжа млада, може да напълнея, и въпреки че се подчиних на плановете й за собствения ми живот, с мен се беше случило точно това. А то съвсем не беше предвидено да се случва.

— Маги, миличка — майка ми се обръщаше към мен, сякаш бях душевноболна, по начина, по който вероятно психиатрите уговарят страдащите от маниакална депресия да слязат от перваза на прозореца или полицаите убеждават психопатите да не подпалват цялото си семейство.

— Маги, миличка, не че искам да те критикувам, но поглеждала ли си се скоро в огледалото?

Дали съм се поглеждала? Дали съм забелязала, че някога големите ми зелени очи сега бяха скрити под слой подпухнала плът, че носът беше изчезнал от лицето ми, че някога добре оформените скули сега бяха замаскирани под пласт мазнина. Дали съм забелязала, че гърдите ми са увиснали, а кръстът ми е добил същите размери като огромните ми ханш и бедра? Дали съм погледнала краката си — някога стройни, с фини глезени, — които напоследък бяха толкова набъбнали, че трябваше да нося най-големия размер чорапогащници? И че моите приятели каналджиите вече не подсвиркваха след мен по улицата — най-голямата обида, най-долната степен на барометъра, който показваше колко ниско съм паднала, колко отблъскваща бях станала. Но часовете пред телевизора бяха дали и един положителен резултат: непрекъснато засилващото се желание да стана телевизионна журналистка. Бях абсолютно сигурна, че точно с това искам да се занимавам в живота. Трябваше просто да преодолея временния си стремеж към самоунищожение, за да мога да се захвана с кариерата си.

— Маги, миличка, какво всъщност те притеснява? Бих могла да ти помогна — каза мама, отивайки към огледалото. Оправи двата косъма, които се бяха отделили от безупречно оформения и кок, постави още малко руж на бузите си.

— Горката Маги — повтори разсеяно тя. — Може би заедно бихме могли да се справим с това, което те притеснява.

Как можех да й обясня, че не понасям живота, който водя, че не искам всяко мое действие да бъде съобразено с един мъж, който смята, че всичките ми проблеми ще се оправят с едно „хубаво чукане“. Ерик го повтаряше при всеки от многобройните случаи, когато се опитвах да му обясня, че за да съм щастлива, се нуждая от нещо повече, освен да задоволявам сексуалните му нужди и да се грижа за него.

— Знам от какво имаш нужда, Маги, от едно хубаво чукане, и тогава ще ме оставиш на мира.

— В Карнеги Хол има чудесни курсове по танци — каза мама. — Разтягането на мускулите и общото тонизиране би ти се отразило прекрасно, но първо трябва да говоря с доктор Фелдмън. Ще ти даде хапчета за пресичане на апетита. Гарантирам ти, че за три месеца ще свалиш двайсет килограма.

Въпреки че беше привидно спокойна, в гласа й се прокрадваха остри нотки, които подсказваха, че е на ръба на истерията. Това щеше да бъде върхът — Ерик Орнщайн да изгони Маги Зомерс, защото е дебела, грозна и непокорна. В този момент се звънна и мама стана да отвори. Беше Кара. Разпознах звука на вечния й спътник — детската количка, която се блъсна в стената и за милионен път посипа мазилка в антрето. Най-голямото дете на Кара ходеше вече на училище и тя трябваше да се оправя само с номер две, докато номер три кротко растеше в нея. Поклащайки се като патица, тя влезе в спалнята и се усмихна свенливо, притеснена, че става свидетел на тази проява на слабост от моя страна. Маги, сестрата, която винаги бе считана за вироглава и трудна, беше на път да се провали в живота, а Кара, смятана за деликатна и уязвима, беше смаяла всички и компетентно се справяше с дом, съпруг и почти три деца.