Барбара Виктор - Липса на болка

— Фалшива бременност — съобщи Кара, — със Стивън будувахме половината нощ и четохме една от медицинските му книги; на него му се струва, че твоето е фалшива бременност.

Представих си ясно Кара и Стивън, моя зет психиатър, да прекарват нощта над учебника в отчаяно търсене на причината, поради която разбивах живота си.

— Стивън се притеснява за теб, Маги — каза тя. — И по някаква случайност точно сега има пациентка със същия проблем.

— Не е това — отвърнах нетърпеливо. — Искам работа, не бебе.

— Тогава защо не си намериш работа? — попита раздразнено тя. — Проблемът е лесно разрешим: способна си да си намериш работа.

— Той няма да ми разреши — изплаках аз.

— Как така няма да ти разреши?

— Защо си толкова изненадана?

— Защото не съм предполагала — каза тя.

— Никога не си питала — отвърнах аз.

Кара погледна въпросително към мама, която поклати глава.

— Ерик печели достатъчно пари; той не иска Маги да работи.

— Но това е смешно — каза Кара и седна до мен. — Какво общо има едното с другото?

— Работата на Маги е да се грижи за Ерик; той я издържа — отвърна сухо мама и след тона добави:

— Погледни себе си: ти си напълно щастлива с грижите за Стивън и децата. Защо тя трябва да създава толкова проблеми?

Кара ми се усмихна.

— Защото аз съм си аз, а Маги си е Маги; тя иска да работи, значи би трябвало да може да работи. Ако аз исках да работя, Стивън нямаше да има нищо против, щом това ще ми достави удоволствие.

— Виждаш ли — изплаках отново. — Виждаш ли, не е справедливо.

— Кара — каза строго мама, — ако си дошла да създаваш неприятности, взимай си количката и отивай някъде другаде.

— Никъде не отивам, освен ако Маги не ми каже.

Отново ми се усмихна.

— Стой тук, Кара — казах аз и хванах ръката и.

— Тогава поне й кажи да поотслабне.

— Трябва да отслабнеш — каза тихо Кара. — Но ти го знаеш по-добре от мен.

В отговор само кимнах.

Мама вдигна слушалката и набра телефона на доктор Фелдмън, диетолога на богатите и известните. Многоцветните му хапченца в сиви пластмасови кутийки — две розови сутрин, три зелени следобед и четири оранжеви вечер — щяха да върнат старите ми размери за нула време.

— Положението е следното — каза мама и хвана по-здраво телефонната слушалка. — Зет ми, психиатърът, мисли, че е фалшива бременност. Добре, чудесно, доктор Фелдмън, утре в два часа — и много ви благодаря.

Мама затвори телефона и радостно потри ръце.

— Утре следобед започва първият ден от новия ти живот — съобщи триумфално тя.

— Ще отидеш ли, Маги? — попита предпазливо Кара.

Вдигнах глава от възглавницата, в която задушавах риданията си, и извиках:

— Ще отида само при определени условия.

— Честна дума, Маги — каза мама и се пресегна за чашата си, — винаги си била страшно трудна и неблагодарна.

— Какво имаш предвид, Маги? — попита тихо Кара.

— Имам предвид — отвърнах, като се обърнах към нея, — кой ще убеди Ерик Орнщайн да ми разреши да тръгна на работа?

— Никой — рече с усмивка тя. — Просто ще го направиш, а Ерик Орнщайн да върви по дяволите.

— Аз пък се надявам, че когато остане на улицата, ще я издържаш ти, защото аз няма да го направя.

И мама излезе ядосана, но както винаги с величествен вид.

Три седмици по-късно след пет срещи с д-р Фелдмън и петнайсет посещения на курса по танци бях отслабнала с четири килограма и половина и бях написала творческата си биография. Бях решила да започна работа, щом успея да се вмъкна в някоя от старите си дрехи. Така че един четвъртък, когато Ерик се върна от кантората си, аз му дадох да прочете автобиографията ми. Наблюдавах реакцията му, докато окачвах палтото на закачалката със златния монограм. Изведнъж той пребледня, хвана се за гърдите и започна да диша тежко.

— Какво има? — извиках аз. — Какво ти е?

— Не съм сигурен — заекна Ерик и се отпусна на един стол. — Не ми е добре. Донеси ми чаша вода.

Втурнах се в кухнята и се върнах с чаша хладка вода, която подадох на умиращия си съпруг, като в същото време го сграбчих за китката с намерение да му измеря пулса. Успях да бутна чашата и водата се разля върху сивия му раиран костюм.

— Дявол да го вземе, Маги — извика той. — Виж какво направи пък сега.

— Ти ме уплаши, Ерик. Реших, че имаш сърдечен пристъп.

— Не, не — отвърна с досада той. — Нищо ми няма. Беше просто пристъп на безпокойство.

Влезе във всекидневната и се загледа мрачно през прозореца.

— Защо си губиш времето да пишеш автобиографии, които ме разстройват? Не си ли даваш сметка, че ако съм разстроен, не мога да работя и да те издържам?