Барбара Виктор - Липса на болка

— Ави, трябва да взема един душ и да се обличам. Ще правим снимки пред министерството.

— Зная — отговаря той, без да помръдне, — ще те закарам дотам, ще те почакам и после ще се върна с теб, за да мога да те държа цяла нощ в обятията си.

А забрави ли за крехката Рут, която ще умре, ако я изоставиш? Не смея да попитам, защото животът ме е научил, че възможността да удължиш щастието си дори с няколко часа е прекалено ценна, за да не се възползваш от нея.

Докато кисна във ваната, Ави влиза и се обляга на мивката.

— Разкажи ми за брака си, защо се разведохте?

— Много е сложно да се обяснят седем години за няколко минути.

— Разполагам с достатъчно време — отговаря тихо той.

— Но не и аз — озъбвам се аз.

Ави Херцог неочаквано се бе превърнал в неприятел и макар да бях готова да дам мълчаливото си съгласие за нещо, което по принцип не одобрявах — да спя с женен мъж съвсем не бях готова да запозная този неприятел с подробности от миналото си. Чувствам Рут необяснимо близка — нещо като вина за това, че и аз съм допринесла за агонизиращата й връзка с Ави. Виждам себе си единствено като мимолетно развлечение, като приятно усещане, което помага на Ави да продължава тази връзка, да я поддържа, да я понася по-леко.

А тя как се чувства? Ами аз? Ави, които влезе вътре в мен, който вече проникна в сърцето ми, сега иска част от мозъка ми. И аз решавам да му я дам.

— Какво те кара да мислиш, че ние сме достатъчно близки, за да ти разказвам за брака си и въобще за миналото си? По-точно откъде накъде питаш?

Той се усмихва незабележимо.

— Откъде имам това право ли?

Всеки следваш отговор от моя страна би бил неверен, дори непочтен, защото Ави Херцог вече притежава част от мен.

— Не се дръж така отчуждено — казва нежно той. — Ти просто връхлетя в живота ми, трябва ми време, за да променя своя.

Не може да разбере. Мисли, че мълча, защото съм разочарована, че не е свободен да свърже живота си с мен. Но може би аз също не го разбирам, тълкувайки думите му като желание да променя живота си заради него. При това съвсем не съм убедена, че някои от двама ни е готов да промени живота си заради другия.

Ето че той започва да ме целува по сапунисаното лице.

— Обичам те, Маги — шепне той, — и няма да те оставя да си отидеш.

Излиза с мен от банята и си обува чорапите, нахлузва панталона си цвят каки и завързва лъснатите черни обувки. След това сяда на един стол и започва да ме наблюдава как грижливо си слагам червилото. Оглеждам очите си и потапям четчицата в тъмнозелените сенки, като внимавам да не бъдат много ярки заради камерата. Навеждам се напред, за да се среша. След това отмятам назад косите си, така че крайният ефект да бъде едновременно дива и малко мъжка прическа. Лицето ми е порозовяло, нещо, което не съм забелязвала отдавна. Най-накрая слагам очилата с кокалена рамка и изучавам окончателния резултат в огледалото.

— Очила ли носиш, Маги? — пита Ави.

— Не — отговарям, без да се замисля. — Стъклата са съвсем обикновени, но за снимките ме карат да ги слагам, за да изглеждам по-интелигентна — нали разбираш, по-правдоподобна.

И в този миг си спомням: „Аз съм късогледа. Не съм ви забелязала, Ави Херцог.“

Той става и ме прегръща.

— Защо пропиля тези шест месеца? Можехме да бъдем заедно шест месеца повече.

Изправям се в целия си ръст от метър и седемдесет и пет и поглеждам Ави Херцог право в очите.

— Защо ли… Защо ли?

Ръцете ми са свити в юмруци от двете страни на тялото ми.

— Защото вероятно съм се опитвала да направя най-разумното нещо през последните няколко години от живота си — да си спестя поне тези допълнителни шест месеца страдания от факта, че съм се свързала с женен мъж. Ето защо.

— Ти не ми даваш никакъв шанс — казва спокойно Ави.

— Ще трябва да се оставиш в ръцете на съдбата си. Аз също.

— Какво се опитваш да докажеш, Маги? — пита тъжно той.

— Какво се опитваш да докажеш, Маргарет? — пита ме мама.

Лежах на широкото легло и наблюдавах разтревоженото й лице, докато климатичната инсталация неуморно пъхтеше зад нас и помпаше студен въздух в спалнята ни, издържана в синьо. Въпреки че беше едва девет и половина сутринта, майка ми вече изглеждаше като по-възрастната сестра на някой фотомодел. Беше безупречно облечена в невероятно бял костюм, с ярък шал през раменете, по който всяка гънчица беше на мястото си. Гримът й беше грижливо нанесен, косата — красиво навита отзад на тила и дори беше с чорапи при трийсетградусовата жега. Не можех да се начудя на способността й да страда заради благоприличието.