Барбара Виктор - Липса на болка

— Позволи ми да те любя — прошепва той. — Да отидем на леглото.

Какво ли би казала Куинси, ако й разкажа това — на бойното поле един мъж се влюбва в мен от пръв поглед. Сигурно никога няма да повярва. И в този момент ми става чудно защо пък аз трябва да го вярвам.

Ави погалва всяка частица от тялото ми с езика си и аз успявам да издържа, но за кратко. Защото аз съм купувала и продавала в леглото, дори съм търгувала в леглото, но никога досега не съм била притежавана в леглото. Когато това се случи, затворих очи, прехапах устни и оплаках загубата си. Той коленичи край мен, след което пали лампата, която ни заслепява, и започва всичко отначало, в случай че вече съм забравила станалото. Сега ме докосва и целува по вече познатия начин, като винаги се връща към очите ми — поглежда в тях, сякаш да ме успокои, че е все още той.

Той беше най-добрият дори още преди да влезе в мен — този перфектен загадъчен любовник, какъвто не бях имала досега, но за когото бях мечтала винаги. И така, сега съм въвлечена в този особен акт като пълноценен партньор; участвам в действието с широко отворени очи, усещам човека вътре в мен, а не само някакъв като че ли самостоятелен орган, запълващ едно отверстие.

Ави обхваща лицето ми между широките си чувствителни длани и казва:

— Маги, отвори очи и ме погледни. Обичам те.

В този момент си давам сметка, че тази връзка ще ми причини много мъка, когато в края на краищата бъде прекратена. Мисля си „когато“, не „ако“, защото нивото на оптимизма ми не се е покачило през последните години. Но бликащите в мен чувства не искат и не искат да спрат, докато той ме държи в обятията си, и някъде в дъното на съзнанието си се надявам, че всичко това не е породено само от нуждата да потуша болката, предизвикана от смъртта на Джо Валъри. Не бих искала това за мен да е само начин, по който се самоуспокоявам, че съм жива, когато съм била лице в лице със смъртта.

— Моля те, спри, моля те. Не издържам повече — плача аз.

— Обичам те — казва отново той и избърсва сълзите от лицето ми. Вече не съм сигурна чии са сълзите. За момент започвам да вярвам, че са наши, защото той е част от мен. Поне за момента.

Всичко свърши, но никой от нас не помръдва. Разрошвам косата на Ави, докато се колебая дали да задам фаталния въпрос — този, който се върти в главата ми от няколко часа. Не смеех да попитам от страх да не унищожа това, което се беше случило между нас, а и чувствах, че Ави избягва тази тема. Внезапно ме изпълни гняв, че имам право на толкова малко удоволствие. Иска ми се да вярвам, че животът продължава.

— Женен ли си?

— Много е сложно — отговаря той след кратко мълчание.

Не съм убедена, че зададох въпрос, изискващ чак толкова сложен отговор: достатъчно е едно „да“ или „не“. Освен това вече е прекалено късно — бяхме се любили. Бях си позволила удоволствието да фантазирам, че ще остана в Тел Авив и няма да се връщам вкъщи за Деня на благодарността. Виждаш ли, Ави, не е чак толкова сериозно — постъпих глупаво, че ти повярвах когато ми каза, че ме обичаш. Но аз наистина ти повярвах, и на това, което каза на терасата — че ще ме задържиш в Тел Авив завинаги, на милиони светлинни години от перспективата да прекарам празниците със семейство Зомерс. Но ти не би могъл да разбереш това, Ави, защото в Израел всички сте като едно голямо семейство, като се изключат палестинските ви братовчеди. И още нещо: аз също се влюбих в теб от първия ден, когато те видях, от деня, в който вашата армия премина границата и влезе в Ливан.

Най-после той добавя:

— Бракът ми от години не е такъв, какъвто трябва да бъде.

— Тогава защо сте все още женени?

— Защото се страхувам, че Рут не би могла да понесе раздялата. Тя е толкова крехка.

Ясна ми е цялата недоизказана история за Ави и Рут Херцог. Рут е крехка жена, чието най-голямо щастие е да приема двойствения живот на Ави. Тя ще си умре в самота, ако той изведнъж си отиде и изхвърля мръсното си бельо в нечий друг кош или сутрин измива космите от самобръсначката си в нечия друга мивка. Поне на него му се иска да вярва, че е така. От друга страна, Рут Херцог сигурно се опитва да намери подходящи думи, за да обясни на Ави, че би се чувствала по-добре, ако той си потърси късмета другаде, което всъщност той прави в момента. Това пък на мен ми се ще да го вярвам.

— Нещата се променят, Маги — казва той. — Сега, когато имам теб, нещата са по-различни.

А откога ме имаш, Ави Херцог? Това, че си бил веднъж в леглото с Маги Зомерс, не означава, че трябва да подложиш живота си на преоценка. Хвърлям поглед към часовника на нощната масичка и забелязвам, че е почти единайсет. Ави лежи настрана, подпрял глава на ръката си, и ме наблюдава. Прави ми впечатление, че все още не е започнал да събира от пода вещите си, които беше разхвърлял наоколо в забравата на страстта. Изглежда, не бърза за никъде. Аз съм тази, която бърза.