Барбара Виктор - Липса на болка

— Благодаря ти, Господи, за това, което си дарил толкова щедро на семейството ми, в името на Исус Христос, нашия Спасител. Амин.

Така че молитвата беше казана от татко, който преди някакви си двадесетина години все още ходел в синагогата в Бронкс. Но днес беше Денят на благодарността, ден, в който се отдава почит на първите заселници в Америка, на основателите, на бащите на страната, а това означаваше, че тази вечер семейството ни щеше да бъде епископално. Това беше нощта, посветена на Новия завет в семейство Зомерс.

Татко взе приборите със седефени дръжки и се приготви да разреже пуйката, но пак се спря. Погледна ме строго и каза:

— Маги, давам ти амнистия; тъй като днес е Денят на благодарността, ще бъдеш опростена.

— Благодаря, татко — измънках аз, като не бях съвсем наясно към кой Отец се обръщах. После, след кратка, но точно премерена пауза, попитах:

— Какво значи амнистия, татко?

Вече знаех дефиницията, макар че още не знаех правилото за ъглите на равнобедрения триъгълник; на тринайсет години вече бях усетила очарованието да се правиш на глупачка, пък и това ми даваше по-големи шансове наистина да бъда опростена.

Майка се усмихваше, горда, че нейният съпруг и баща на двете й деца в крайна сметка е диктатор с добра воля, който се готви да даде амнистия на по-малкото й дете. Маги Зомерс щеше да получи отново привилегиите си, въпреки че беше получила най-ниската оценка по математика, давана някога в класа на мис Харкнис.

— Отиди да видиш в речника, Маги — нареди татко.

Това обаче не беше толкова лесно, тъй като речникът беше огромна антична книга, поставена на старинна английска етажерка над бюрото от 18 век във фоайето на апартамента. Свалих тържествено стария „Уебстър“ и погледът ми пробяга по фините му страници, търсейки думата „амнистия“. Бях ужасена, че може да не я намеря заради ужасния си правопис. А тогава нямаше да ми позволяват да вдигам телефона, да гледам телевизия, да слушам магнетофона си или да си слагам по малко червило през почивните дни и празниците.

— Господи, който и да си ти — започнах да се моля аз, — Отец, Син или брадат Евреин, моля те, помогни ми да намеря „амнистия“.

Един от тримата, към които се обърнах, трябва да ме е чул, защото в този момент я намерих: „Амнистия — съществително име, пълно помилване за политически престъпления.“

Върнах се бавно в трапезарията, повтаряйки наум дефиницията, и заех мястото си на стола. Кара плачеше, а дядо като че ли се опитваше да я разсмее, движейки изкуствените си челюсти из цялата си уста. Баба клатеше глава, мама седеше на ръба на стола си, а дългият й перлен гердан почукваше по чинията.

— Маги — каза татко, — каква е дефиницията за амнистия?

Изрецитирах определението, като не забравих да спомена, че е съществително име и да завърша с едно:

— Благодаря ти, татко, много ти благодаря — със съвсем същия тон, като че ли то беше част от дефиницията, която току-що бях открила в речника. Татко май остана доволен, тъй като отново насочи вниманието си към пуйката в кобалтово-синия поднос. Но внезапно Кара се извини и скокна от масата, хлипайки неудържимо. Майка се втурна след нея.

— Защо се държите така с нея? — извика Кара от другата стая. — Защо държите непременно да я унижавате?

В трапезарията на семейство Зомерс настъпи напрегнато мълчание, докато се опитвахме да уважим празничната трапеза. Когато Кара най-сетне се върна, аз й се усмихнах с благодарност. Въпреки всичко не можех да не се чувствам лично отговорна за напрежението, което тегнеше в стаята.

Ави Херцог е застанал на терасата на моята всекидневна, от която се разкрива изглед към морето и част от крайбрежната ивица на Тел Авив. Свила съм се в ъгъла на дивана и го наблюдавам. Разпитва ме за живота ми — умело, защото е обигран в изкуството на разпита, което е практикувал редовно с многобройните арабски затворници, пленени от израелската армия по времена последните три войни, които го бяха направили „тат алуф“.

— Вие сте странно съчетание от тъга и радост — казва той. — Или си въобразявам?

Не му отговарям веднага, защото предпочитам да избегна темата за Маги Зомерс. Как да му обясня, че за мен е по-лесно да му предложа да спи с мен, за да си спестя прелюдията, при която той ще се опитва да разгадае мислите ми. Трудно ще намеря най-подходящите думи — необходимо ми е задоволително обяснение, което да го убеди, че не съм нищо повече от това, което вижда, а може би най-добра работа ще ми свърши един лекомислен отговор, който би го върнал на земята?