Барбара Виктор - Липса на болка

Поклатих глава и станах, докато слагах визитната й картичка на сигурно място в портфейла си.

— Ще ти се обадя като се върнем в Ню Йорк — казах аз.

По обратния път към хотела се чувствах замаяна, като че ли бях изневерила на Ерик. Но стореното от мен беше по-лошо, защото бе нещо, което можеше коренно да промени съдбата ми.

Ерик ме чакаше на една маса във фоайето и пиеше чай. Явно беше притеснен, защото непрекъснато се обръщаше към входа в очакване да се появя; надяваше се да ме види разкаяна, когато влязох с петнадесет минути закъснение.

— Маргарет — произнесе строго той, — никога вече не ме карай да чакам. Аз съм този, които плаща сметките в семейството.

Бяха минали само две седмици и четири концлагера, но съпругът ми беше разбрал правилата на играта. Смътно усещах, че съм губещата страна.

Транспортният самолет се намира на една от страничните писти на летище „Бен Гурион“ в Тел Авив. Ръката ми е върху капака на сивия метален ковчег, който всеки момент трябва да бъде натоварен в самолета. Вчера пак бях сред снарядите на Сабра Камп, където толкова хора бяха загубили живота си. Застанала пред камерата, аз преразказах историята на войната и последствията и за израелци, палестинци, ливанци и останалите безчетни групировки, присъединили се към една от най-вълнуващите драми на света. Съмнявам се дали американските телевизионни зрители биха могли някога да разберат как цяла една страна се е превърнала в заложник на група отчаяни борци в борбата им за оцеляване.

Очите ми се насълзиха и гласът ми трепереше, докато разказвах как само преди няколко часа главата на Джо Валъри беше пръсната на хиляди парченца от заблудена противотанкова граната. Продуцентът ми махна в знак на отказ да спре камерата, когато му показах, че имам нужда от малко време да се успокоя. Той съжаляваше, че не засне самата случка, като че ли това щеше да му осигури наградата „Еми“. Увери ме, че репортажът е станал страхотен — възможно най-добрият, ако се изключи този, който можеше да се получи при снимането на самото събитие. Джо Валъри вече се беше превърнал в епизод.

С мен все още е Ави Херцог, същият „тат алуф“ 2 2 Генерал с две звезди в израелската армия. , който беше наблизо, когато бе убит Джо. Държи ръката ми за смелост, докато няколко военни попълват необходимите формуляри за транспортиране на тялото до Щатите. Може би трябва пак да опитам да се свържа с родителите на Джо в Стейтън Айлънд, въпреки ме от Ню Йорк вече ги бяха уведомили за смъртта на сина им. Сигурно ще е по-добре да го чуят от човек, който също скърби за Джо, от някой който обичаше разказите му за детството и за това какво е да си син на местния полицай. Джо, якото момче, чийто баща понякога арестувал приятелите му — тийнейджъри; цял човешки живот е минал оттогава. Мисис Валъри ще бъде покрусена, ако разбере колко съжаляваше Джо, задето веднъж й е казал да млъкне и че няма Бог. Когато разказваше, Джо имитираше широко отворените й очи, ръката, вдигната пред устата от изненада и недоверие, че синът й е изрекъл тези слова в нейния католически дом. Може би ще е по-добре мисис Валъри да не чува това — за нея сега ще бъде най-добре да забрави този случай и да вярва, че Джо е вече при нейния Бог. Само че сигурно ще поиска да Го попита защо Той в безкрайната Си мъдрост я е лишил от единственото й дете.

По лицето ми се стичат сълзи, докато си припомням как Джо ме покани в дома си за Деня на благодарността след една седмица. Мога да кажа на мисис Валъри:

— Аз не ви познавам, но познавах сина ви и той ме покани у вас за Деня на благодарността, защото, както каза той, във вашата къща се интересувате най-вече как се чувства детето ви, не доколко се съсредоточава върху изучаването на разни предмети, които ще обогатят ума му. Разбирате ли, мисис Валъри, главното ястие в семейство Зомерс е умственото обогатяване, духовната храна никога не е влизала в менюто.

Когато плачът ми става по-явен, тат алуф Херцог мълчаливо ми подава смачкана носна кърпичка от джоба на панталоните си. Вземам я без да го погледна и избърсвам носа и очите си. Неспособна съм да помръдна, тъй като сега четирима мъже поставят сивия метален ковчег върху съоръжението, което трябва да го изкачи до самолета. Джо Валъри се завръща у дома за Деня на благодарността. Чудя се дали би му станало по-добре ако знае, че там има хора, които тъгуват за него, които го обичат и очакват с нетърпение дори малкото, останало от него. Вчера в Сабра Камп загубиха живота си тридесет и седем палестинци; шестима от тях бяха членове на едно семейство. Не беше останал никой да скърби за тях. Тази сутрин осем израелски войничета загинаха някъде из Южния сектор на Ливан. Смъртта им бе разбила сърцето на цялата израелска нация. А тази вечер аз трябва да направя още един репортаж точно срещу Израелското Министерство на отбраната във връзка с новите позиции на Израелските отбранителни сили и отзвука от последните събития в Шатила, един от палестинските бежански лагери.