Барбара Виктор - Липса на болка

Държа едната си ръка в джоба и стискам смачкано на топка парче хартия — гаранционната карта от уокмена на Джо Валъри. Всичко е приключено, вратите на транспортния самолет са здраво затворени и хората започват да се разотиват. Тръгвам си бавно, решена на всяка цена да запечатам здраво в паметта си картината на ковчега момент, преди да изчезне в самолета завинаги.

Продуцентът тича към мен и вика нещо, опитвайки се да надвика шума от моторите на набиращия скорост самолет.

— Маги, за тазвечерните новини е. Ще те пускат на живо в един през нощта срещу Министерството.

Кимвам — живо предаване за събития, причиняващи смърт. Ще ме оставят ли да разкажа как една война може да причини мъка на всекиго — дори на тези, които са тук само за да опишат безумието на тази касапница?

„Оцеляването ни е част от всекидневието, от рутината на живота.“

Не мога да се сетя кой ми го беше казал — израелец, палестинец или Куинси. Когато се сещам за нея, се усмихвам, защото ако беше тук, тя непременно щеше да направи някоя забавна забележка, някой толкова абсурден коментар, че щях да се засмея въпреки скръбта си. Куинси… Колко време мина, откакто вечеряхме в руската чайна и се смяхме до сълзи. Куинси, която беше свидетел на всичко, включително и на нощта, в която оставих окончателно Ерик Орнщайн. Спомням си как ме слушаше, докато изброявах всички мъчителни истини — част от брака ми с един мъж, когото Куинси понасяше само защото беше мой съпруг.

— В света има и по-лоши неща от развода — каза прозаично Куинси. И беше права.

— Ще ви закарам до хотела — казва Ави и ме хваща за ръката.

— Не се чувствайте задължен, някой от Ей Би Ен може да ме закара.

— Знам, че не съм задължен — отговаря той и ме повежда към паркинга, — но аз самият имам желание, и то голямо.

Поглеждам го и разбирам защо толкова упорито бях избягвала този човек през последните шест месеца.

В многобройните случаи, когато виждах високата му мускулеста фигура да препуска из Министерството на отбраната, аз се преструвах, че не го забелязвам. Правех се, че не го чувам всеки път, когато се опитваше да ме заговори с напевния си чуждестранен акцент. Вече го разпознавах отдалеч — по непокорната коса и особената походка, по приведените напред рамене и пъхнатите в джобовете ръце — и го избягвах, преди да се е приближил. А когато веднъж налетяхме един върху друг иззад ъгъла на коридора и застанахме лице в лице, трябваше да положа специални усилия, за да не отвърна на усмивката в кафявите му очи. Неговото красиво лице ме зашемети до такава степен, че успях да прекъсна странното си мълчание само с някаква глупост и бързо да отмина. Беше толкова привлекателен — прекалено опасен, за да му обръщам внимание.

— Към хотел „Голан“ в Тел Авив сте, нали? — попита Ави.

— Да. Откъде знаете?

— Ами знам — отговаря той тихо.

Колата му трудно се поддава на описание — просто лимузина с четири колела, две врати и едно кормило. Това си има своето обяснение: налага се колите им да са точно такива, както се налага израелските генерали да носят черни ботуши и панталони цвят каки. Сядам на мястото до шофьора, свикнала съм с обноските на еврейските мъже, които не помагат на жените при влизане и излизане от автомобила, не палят цигарите им и дори не изчакват да мине достатъчно време след правенето на любов и се втурват да търсят из стаята чорапите, бельото и другите си принадлежности. Поглеждам го крадешком, докато пали колата, преценявам, че е около четирийсетте, бързо пресмятам, че разликата във възрастта ни е шест години. Само че тази вечер кореспондентът на Ей Би Ен в Близкия изток Маги Зомерс не се чувства на тридесет и четири. Видя достатъчно, за да бъде старица, но разбра толкова малко от това, което вижда, като че ли е дете. Чувствам се изцедена.

Колата се движи по шосето Тел Авив — Йерусалим, Ави ми сочи знаците по местата, където йорданските войници някога са държали стратегически позиции преди Шестдневната война от 1967 г. Показва ми мястото, откъдето с помощта на бинокли йорданската армия е можела да гледа през прозорците на Кнесета и да види дали министър-председателят се е избръснал тази сутрин. Бях чувала това оправдание милиони пъти — извинение затова, че хилядите палестинци продължават да гният в лагерите при отвратителни условия. Облягам глава на седалката и затварям очи. Слепоочията ми пулсират, тялото ми се раздира от болка, по-силна от всичко, което съм преживяла досега.