Барбара Виктор - Липса на болка

Тази нощ в Мюнхен, докато очаквах Ерик, аз разбрах, че татковото отношение към мен има нещо общо със собственото му страдание. Стигнах до този извод чак когато пораснах достатъчно и станах мисис Ерик Орнщайн. Но как можех тогава да обясня всичко това на Ерик и как мъжът, който беше купил фасадата на богатото ми семейство с високо обществено положение, можеше да разбере конфликтите и страданията на това живеещо във външно благополучие и разкош момиче, за което се беше оженил? Точно тогава за пръв път изплува видението, което щеше да ме преследва през цялото време на брака ми. Пред себе си ясно видях надгробен камък — „Тук почива Маргарет Зомерс, любимата съпруга на Ерик Орнщайн“. Впоследствие се научих да мисля за смъртта като за край на последния курс, а тогава беше просто „Краят“. Но дори и по онова време съзнавах, че в живота си искам да бъда нещо повече от „любима съпруга“.

Постепенно всяко нещо си идваше на мястото. Винаги бях постъпвала като разглезено дете, което защитава родителите си и отрича, че именно те са причинили раните по крехкото му беззащитно тяло. Например битките с баща ми относно моето лошо поведение, когато ми се налагаше да измислям разни истории, или майка ми с нейните безстрастни разсъждения какво й бил причинил животът, която никога не скри безразличието и неодобрението си към мен. Горкият Ерик Орнщайн. Точно това му казах, когато онази нощ той най-сетне се завърна. Но той така и не ме разбра.

— Горкият Ерик.

Погледна ме объркано, все още с ръка на бравата.

— Не е справедливо, нали? — попитах меко аз.

— Много неща не са справедливи, Маги — най-после ми отвърна той. — Но че не беше с мен през медения ни месец, минава всички граници.

В края на краищата Ерик се отказа да разглежда останките от един ужасен период на човешката история, но аз продължих да размишлявам върху спомените си от едно ужасно детство. Никога няма да забравя първите си впечатления от деня, когато най-после пристигнахме в Лондон. Почувствах се натрапница в някакъв изключително мъжки клуб, навлизайки в света, в който гъстият дим на пурите, шишетата с бренди и финансовите рубрики на вестниците ме изключиха напълно от това, което представляваше същността на живота за Ерик. Той беше дошъл в Лондон да се срещне с някои хора от сферата на инвестиционния бизнес и недвусмислено ми даде да разбера, че през деня ще трябва сама да се грижа за себе си. Именно през една от тези самотни разходки срещнах Куинси Рейнолдс в един шотландски магазин, където влязох да търся от техните национални полички.

Тя беше пълна моя противоположност: дребна, червенокоса, обсипана с лунички, с искрящи зелени очи и тънък глас. Беше невероятно издръжлива, живо доказателство, че човек може да превъзмогне всичко. Куинси бе погребала детето си, което започнало бавно да гасне от неумолимо развиваща се болест още в момента, в който се отделило от тялото й. Накрая самата Куинси взела решението да прекъсне животоподдържащата система, тъй като синът й лежал в необратима кома — с мъртъв мозък — вече от 12 седмици. И сякаш това не било достатъчно за цял човешки живот, та Куинси трябвало да преживее още: точно след помятането на бебето, което трябвало да замести починалото й дете, една вечер съпругът й я информирал, че я напуска заради някаква жена, с която се запознал в самолета.

Куинси гледаше на живота като на бягане с препятствия и успяваше някак да се справи с него. Тя беше един от телевизионните агенти с най-голям успех в бранша, работеше с втория си съпруг, Дан Пери, известен данъчен агент, който освен това беше достатъчно умен да разбере, че мъката може да направи странни неща с хората. Така си обясняваше нейната амбиция да успее, понякога дори с цената на всичко. „Рейнолдс и Пери“ пишеше на вратата на канцеларията им, а някой беше добавил отдолу „завинаги“ с червило. Нито Куинси, нито Дан направиха някога опит да го изтрият.

Куинси твърдеше, че човек може да понесе всичко, докато му е останало чувство за хумор. Именно то ни сближи онзи ден сред купчините пуловери и кашмирени жилетки. Докато се ровех из стоките, изложени на един от щандовете, мислех за брака си. Ерик вече си беше дал ясна сметка за моята липса на интерес към всичко, което той можеше да ми предложи като на своя съпруга.

При мисълта, че бракът ми е окончателно провален, по бузите ми започнаха да се стичат сълзи. Беше престанал дори да ме пита дали любенето ми е доставило удоволствие, явно беше разбрал, че аз по-скоро изтърпявам страстните му излияния, отколкото ги желая. Куинси веднага ме забеляза. Без да обръща внимание на сълзите по лицето ми, тя каза: