Барбара Виктор - Липса на болка

Фантазиите ми секнаха. Хванати под ръка, ние с Ерик бавно прекосихме залата; косата ми бе в безпорядък, дъщеричката на Кара и някакво непознато дете от страна на семейство Орнщайн държаха шлейфа ми. Чух звук от разпаряне, когато едно от децата настъпи плата, но това беше без значение. Никога повече нямаше да нося тази рокля.

Майка ми вече бе изпълнила мисията си в живота — така, както тя я разбираше. Беше успяла да омъжи дъщерите си за двама нищо неподозиращи богати евреи. Семейство Зомерс бе „забравило“ за кръщенето в „Сейнт Андрю“, беше пропуснало и да спомене, че семейството на майка ми носи вината за смазването на рода Орнщайн в царска Русия, и дори никога не се беше заинтересувало дали всъщност Маги иска да се омъжи за този човек.

Когато най-после излязохме от ритуалната част на залата, камерният оркестър свиреше „Мечтание“ на Шуман. Танцувахме първия си танц като съпрузи, Ерик ме държеше здраво, дишаше тежко в ухото ми и шепнеше:

— Тази вечер ще ти го начукам до мозъка.

Всички наблюдаваха одобрително нашето подобие на танц. Майка с нейните диаманти, татко с ужасната си пура, майката на Ерик с нейните киселини в стомаха, баща му с циничната си похотлива усмивка, и всички приятели — опората на еврейската общност — празнуваха това, което за мен беше кошмарен сън. Присъстваше дори тенис-партньорът на татко, посланикът на Тайланд, който тази година в ООН беше гласувал против Израел; отправената до него покана беше демократичен жест от страна на семейство Зомерс. Другата проява на демократичност беше почетното място в банкетната зала, отредено на любимата ни черна икономка Джонъси.

Присъствах и аз — Маргарет Зомерс, 21-годишна, завършила английска литература в колеж с мечтата да стане журналистка — и танцувах с мъж, който желаеше не само тялото ми, но и мозъка ми.

Два дена по-късно ние с Ерик пристигнахме в Мюнхен, откъдето трябваше да започне сватбеното ни пътешествие, а именно — заплануваната от него обиколка на концентрационните лагери в Европа. През тази първа сутрин аз седях в хотелската стая и си мислех за ужасите, които той настояваше да видя, като се питах защо ли се бях съгласила с намеренията му. Дъвчех парчето кекс, отпивах от кафето и размишлявах върху пълната липса на чувства у човека, с когото деляхме една обща баня. Срамувах се, че не съм се възпротивила на това решение, смущаваше ме фактът, че дори и не се опитах да го направя.

Ерик все още не „беше ми го начукал до мозъка“, тъй като засега бях способна да мисля. Неговото проникване в тялото ми не предизвикваше у мен друго усещане, освен неудобство — като гинекологичния преглед при д-р Дриздейл преди две седмици, когато той беше избрал подходящата за мен диафрагма. В отговор на болезнените ми викове д-р Дриздейл използва разширител на влагалището, който е предназначен за девственици — това беше симулиране от моя страна, нали вече бях правила аборт. А Ерик отговори на виковете ми от болка с още по-тежко дишане и особени гърлени звуци, които предупреждаваха за наближаващата му експлозия — експлозия, вследствие на която неродените му още деца щяха да се сблъскат с гумената стена на диафрагмата на д-р Дриздейл.

— Добре ли беше миличка? — попита ме той шест пъти, т.е. при всеки случай, в който флуидите му проникваха в тялото ми.

— Кое точно, Ерик, пък и откъде да знам, когато единственото ми сексуално преживяване беше със Скип Холингсуърт в колежа?

— Какво се случи със Скип?

— Беше след един протестен митинг срещу войната във Виетнам и ние танцувахме…

— Защо? — прекъсна ме Ерик.

— Защото пееха „I am the great pretender“.

— Не — прекъсна ме отново той. — Защо, по дяволите, си ходила на протестен митинг?

Така че разговорът приключи дотук и аз никога не му разказах колко силно усещахме тогава ужасното насилие на войната, колко бяхме ядосани на училищното „благоразумие“, колко пияни бяхме от евтиното подсладено вино, което пиехме от пукната купа за пунш с развалени плодове в нея. И че след всичко това беше съвсем естествено да последвам Скип до тясната му стая в едно от харвардските общежития, където той ме постави внимателно на неоправеното си легло. Вярно е, че знаех какво ще ми се случи, но също така вярно е, че не си давах ясна сметка за последствията от това, и че е повече от достатъчно „да си го вкара само малко“. Два месеца след това ми се наложи да отида в Пуерто Рико, а по това време Скип вече завършваше Харвард. Година по-късно едва го познах, като сграбчи ръката ми пред галантерийния щанд в един магазин. Почти бях забравила, че бях убила неговото бебе през онова дъждовно утро в Пуерто Рико.