Томас Энгер - Фантомна болка

Тогава какво се е случило?

Хенинг взима мобилния си телефон и набира Бярне Бругелан. Инспекторът вдига след само две иззвънявания.

— Здравей, Бярне. Обажда се Хенинг Юл.

— Здрасти! — отговаря Бругелан с глас, който сякаш идва от ергенско парти.

— Зает ли си?

— Не повече от обикновено за събота. Пътуваме към Райския залив. Ходил ли си?

— Не.

— Прекрасен плаж, страхотен климат. Ами ти? Нещо ново при теб?

Хенинг докосва краищата на устата си с палец и показалец, след което ги спуска надолу към брадичката си. Не е разговарял с Бругелан от случая с Хенриете Хагерюп — момичето, убито с камъни в парка „Екеберег“ по-рано това лято. И тъй като е помогнал на полицията да разплете случая, той чувства, че са му задължени.

— Работя по един стар случай.

— Това не ме изненадва, но все пак е събота! Никога ли не спираш за почивка?

— Бях забравил, че е събота — оправдава се Хенинг и се замисля. Не може да си спомни последния път, когато за него е имало значение кой ден от седмицата е.

— Слънцето грее, Хенинг. Купи си сладолед. Подишай малко чист въздух!

— Ммм, да. Слушай. Искам да те питам нещо. Участваше ли в разследването на случая с Туре Пули?

Хенинг чува възбудени детски гласове в слушалката и се опитва да ги пренебрегне.

— Не, тогава още работех в отдела за организирана престъпност. Защо?

Хенинг се колебае само секунда, след което отвръща:

— О, просто ми е любопитно.

— Знам, че не ме питаш от любопитство, Хенинг — сопва му се Бругелан. — Какво се опитваш да надушиш този път? Има ли нещо общо с неговото обжалване?

— Обжалване? — повтаря Хенинг и се мръщи.

— Да. Насрочено е за след две седмици, ако не се лъжа.

— Така ли? Не, няма нищо общо с това. Или поне не смятам, че има.

Хенинг задържа дъха си за секунда.

— Този тип е виновен — казва Бругелан.

— От къде знаеш?

— Името Юке Брулениус говори ли ти нещо?

— Не.

— Значи не знаеш, че той уби Видар Фел?

„Видар Фел“ — мисли си Хенинг. Това име вече му звучи познато.

— Кой е той?

— Мислех, че имаш фотографска памет — дразни го Бругелан.

— Фотоапаратът ми се счупи.

Бругелан се смее.

— Поне не си загубил чувството си за хумор. Ще ти кажа това, което трябва да знаеш. Видар Фел беше управител на фитнес салон „Сила & респект“ във Волеренга. Убиха го няколко месеца преди Брулениус. Или може би повече. Пули тренираше в „Сила & респект“ и двамата с Фел бяха приятели.

Хенинг осъзнава, че бузите му са пламнали.

— Защо е бил убит Фел?

— Не си спомням.

— Но Брулениус работеше за шведската мафия, нали?

— Да. Тогава шведските банди управляваха Осло, но ти сигурно знаеш това… Алиша! Не се качвай там, ще си счупиш главата, ако паднеш!

За момент гласът на Бругелан изчезва. Хенинг вече си спомня случая. Фел е убит малко преди смъртта на Юнас. Проучвал е случая, но не си спомня кога е спрял.

— Но ако Брулениус е бил убит като отмъщение за смъртта на Фел, някой отмъстил ли е за самия Брулениус?

— Плъзна слух, че някой съборил надгробната плоча на Видар Фел, доколкото си спомням, но нищо повече. Едва ли е имало смисъл Пули да бъде убиван след неговия арест. Защо работиш върху този случай сега?

— Не знам дали работя върху него.

— Звъниш ми в събота.

— Да, за което се извинявам.

— Да бе. Туре Пули имаше жена, доколкото си спомням. Мамка му…

— Какво?

— Защо най-големите копелета успяват да свалят най-готините мацки?

Хенинг не отговаря.

— Както и да е. Говори със заместник-комисар Пиа Ньоклеби — продължава Бругелан. — Тя отговаря за този случай. И за всички останали, между другото.

— Добра идея.

— Но изчакай до понеделник, ако обичаш — бърза да добави Бругелан.

— Ммм — казва Хенинг и затваря.

„Няма да е лесно — мисли си той. — Убийства и отмъщения между членове на криминални банди, които са на практика недосегаеми — особено за един журналист. Но ако Пули е невинен, значи някой е успял да убие Юке Брулениус, така че да го натопи. Това само по себе си не е никак лесно. Убиецът е хитър и безскрупулен. И със сигурност няма да му хареса, ако започна да ровя в миналото.“

Далечните фарове на бърза кола се провират между дънерите на дърветата, пронизвайки наближаващата есен със своята студена белота. Йорян Мьонес стиска здраво волана и поглежда в огледалото, за да е сигурен, че не го следят. „Това би било голямо постижение — мисли си той. — Със скоростта, с която се движа.“