Томас Энгер - Фантомна болка

— Моя снимка?

— Да. Ако не приемеш задачата, ставаш мишена.

Мьонес понечва да погледне зад колоната, където се крие Лангбайн, но вижда ръка, държаща пистолет, насочен към главата му, и това го спира.

— Ако не се върна до петнадесет минути, пликът отива при следващия в списъка. Но аз искам теб. Смятам, че трябва сам да поправиш грешката си. Освен това ще ти бъде платено.

Мьонес опитва да възстанови самообладанието си.

— Колко?

— Два милиона крони. Двадесет и пет процента веднага, в брой. Останалите ще получиш след като изпълниш задачата.

Мьонес се замисля. Задачата е изключително трудна, но има ли избор? Може ли да не я приеме? Почесва се по тила, след което потърква носа си с пръст и казва:

— Ще го направя за три.

Следват няколко секунди тишина, след което Лангбайн отвръща:

— Добре.

През тялото на Мьонес преминава тръпка от вълнение, но той няма време да й се наслади, защото към него е избутано куфарче.

— Трябва да се случи бързо и тихо. Без следи. Без въпроси. И този път без грешки.

Мьонес кимва. Обикновено има нужда от време, за да изготви план за действие, но пък е известен със способността си да импровизира. Вече е измислил един възможен сценарий. Но няма време да зададе повече въпроси на Лангбайн, защото веднага след това чува как се затръшва врата на кола. И когато заобикаля колоната, мъжът е изчезнал.

Замисля се върху това, което го принуждават да направи. Може би Лангбайн блъфира, но Мьонес е решил да приеме предложението му още преди заплахите и обещанията за парични облаги. Това е прекрасна възможност да поправи собствената си грешка. А щедрата сума е един допълнителен бонус. Освен това отдавна не се е заемал с толкова трудна задача и просто няма търпение. Всичките му сетива са се изострили. Чувства се по-жив от когато и да било преди.

„Пет дни минават толкова бързо“ — мисли си Мьонес и се приготвя за кацането. Толкова много се е случило оттогава. Но и толкова малко. Може би точно затова не може да спи. Тялото му не може да се отпусне, докато всичко не свърши. Не че сега ще има време да си почине. Операцията започва след няколко часа. Всичко трябва да е готово.

Самолетът се приземява и половин час по-късно Мьонес е на влака за Осло, потънал в мисли за малката кутия в своя куфар. Планът му е смел. И пъклен.

А ако се получи, ще го нарекат гениален.

Хенинг зяпа през прозореца, чувствайки се притиснат от тишината в празния апартамент. Бялата фасада на отсрещната сграда е изцапана с кафяви ивици мръсотия. Погледът му се задържа върху богато украсените первази на прозорците. Но не се спуска по-надолу. Никога не поглежда по-надолу.

Вижда жена, която крачи наляво-надясно зад един прозорец без завеси. Тя говори по телефона и жестикулира разпалено. Хенинг се замисля за разговора си с Ерлинг Офус. Той е прав, разбира се. Непоклатимата му увереност, че пожарът е бил запален умишлено, издава най-вече неговото отчаяние. Но трябва да има нещо, което може да разследва. Но какво?

Може би търси някакво друго обяснение, защото не иска да признае истината. И дори да успее да докаже, че е било палеж, това няма да промени факта, че е могъл да спаси Юнас, ако кожата на лицето му не се е разтопила, запечатвайки очите му. Ако не се е подхлъзнал на перилото. Ако не е…

Мобилният му телефон, оставен на кухненската маса, започва да звъни и го кара да се обърне. В момента не му се говори с никого, но седемте букви на екрана събуждат любопитството му. Натиска зелената слушалка и доближава телефона до ухото си.

— Сега удобно ли е?

Гласът на Туре Пули звучи по-дълбок от предишния им разговор, но това може би се дължи на факта, че тогава Хенинг се е намирал на шумна улица в Грьонлан.

— Ъъъ… да, но…

— Единадесети септември две хиляди и седма.

Хенинг спира.

— Какво казахте?

— Знам какво се случи тогава.

Хенинг усеща как челото му пламва. Нещо остро се забива в стомаха му. Гърлото му се свива. Опитва се да преглътне, но не може.

— Загубили сте сина си — продължава Пули.

— Д… да — отговаря Хенинг с пресъхнало гърло. — Така е. Какво знаете за това?

— Значи вече сте готов да ме изслушате? Не сте зает?

— Не, сега имам време да говоря с вас — отвръща той войнствено. — Какво искате? Защо споменавате сина ми?

— Имам история за вас.

— Така казахте и предишния път. Какво общо има това със сина ми?

Хенинг не осъзнава, че стои на пръсти.

— Нищо. Поне не пряко.

— Какво имате предвид? И стига с тези недомлъвки, Пули. Започвам да се дразня…