Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

За Елиът Мат бе приятелят, който ще бъде край него дори когато вече не са му останали приятели; човекът, когото би повикал посред нощ, ако се наложи да изнесе труп от къщата си.

Междувременно Елиът бе излязъл извън всякакви поносими граници на закъснението и Мат със сигурност щеше да му чете конско…

Изисканият ресторант Белвю , в който двамата редовно обядваха, се издигаше в непосредствена близост до булевард „Ембаркадеро“ 6 6 „Ембаркадеро“ — крайбрежен булевард в североизточната част на Сан Франциско; едноименен квартал срещу този булевард. и осигуряваше великолепна гледка към морето. С чаша в ръка Мат Делюка скучаеше повече от половин час на откритата тераса, обърната към Бей Бридж, Острова на съкровищата 7 7 Бей бридж — мост над залива на Сан Франциско, свързващ града с Оукланд. Островът на съкровищата (Treasure Island) — изкуствен остров в залива на Сан Франциско между едноименния град и Оукланд. и небостъргачите от деловия център на града.

Тъкмо се канеше да си поръча трета чаша, когато телефонът му иззвъня.

— Привет, Мат, извинявай, но ще позакъснея.

— Само недей да бързаш, Елиът. Отдавна съм свикнал с твоята доста своеобразна представа за точност…

— И таз добра! Да не би да се готвиш да ми направиш някоя сцена?

— Опазил ме Господ, приятелю: та ти си лекар и това, че спасяваш човешки животи, ти дава всякакви права. Тук две мнения не може да има.

— Точно това е, което си мислех, ти ми правиш сцена…

Мат не можа да сдържи усмивката си. С прилепен за ухото телефон той напусна терасата и влезе в огромната зала на ресторанта.

— Искаш ли да поръчам вместо тебе? — предложи му той, приближавайки се към витрината с морските дарове. — Гледам тук пред себе си един краб, който може да бъде удостоен с честта да ти бъде поднесен за обяд…

— Имам ти пълно доверие.

Мат затвори телефона и с едно кимване към майстора готвач подпечата участта на нещастното създание.

— И един печен краб, ако обичате!

Четвърт час по-късно Елиът прекоси тичешком просторната зала, облечена в скъпи дървени ламперии и огледала. След като се спъна в колелцето на количката за десерти и едва не събори един келнер, той най-сетне се настани срещу своя приятел на любимата им маса. Първите му думи обаче представляваха ясно предупреждение:

— Ако все още държиш на нашето приятелство, избягвай да произнасяш в едно и също изречение думите „закъснение“ и „пак“.

— Нищо не съм казал — увери го Мат. — Бяхме резервирали тази маса за дванадесет часа. Сега е един и двадесет, но аз нищо не съм казал. По-добре ми разкажи как мина престоят ти в Камбоджа?

Елиът едва бе произнесъл няколко думи, когато се задави в продължителна кашлица.

Мат му поднесе голяма чаша с газирана вода.

— Не кашляш ли прекалено много, а? — попита разтревожено той.

— Не се притеснявай.

— Все пак… Не трябва ли да си направиш едно малко прегледче? Да речем, едно малко скенерче или нещо от тоя род…

— Доколкото си спомням, лекарят на тази маса съм аз — отвърна му Елиът, отваряйки менюто. — И тъй, какво благоволи да ми поръчаш?

— Не се сърди, приятелю, но намирам, че изглеждаш, сякаш снощи здравата си препил.

— Много ли комплименти смяташ да ми направиш още?

— Чисто и просто се тревожа за теб: прекалено много работиш, не си почиваш достатъчно.

— Добре съм, казах ти вече! Просто тази мисия в Камбоджа малко ме поумори…

— Не трябваше изобщо да ходиш там! — отсече Мат с изразителна гримаса. — Ако мен питаш, Азия…

— Напротив, беше много обогатяващо за мен. Но нямаш представа каква чудесия ми се случи.

— В смисъл?

— Срещнах един стар камбоджанец, на когото помогнах, и той, досущ като духа от лампата на Аладин, ме попита кое е най-съкровеното ми желание…

— И ти какво му отговори?

— Поисках му нещо невъзможно.

— Да спечелиш най-сетне една игра на голф?

— Престани да се занасяш.

— Добре де, кажи ми…

— Казах му, че бил желал да видя отново един човек…

В този миг Мат разбра, че приятелят му говори сериозно, и лицето му смени изражението си.

— И кого би искал да видиш отново? — попита го той, макар вече да знаеше отговора.

— Илена…

Невидим воал на тъга покри лицата на двамата приятели. Но Елиът не позволи да бъде обсебен от меланхолията. Докато келнерът поднасяше предястията, той отново започна да разказва на своя приятел смайващата история за флакончето с хапчетата, а после и подробности за потресаващия кошмар, който бе преживял през последната нощ.