Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

Всички ние поне веднъж в живота сме си задавали този въпрос: ако ни бъде дадена възможността да се върнем назад, какво бихме променили в своя живот?

Ако той можеше да бъде поправен, кои грешки бихме се опитали да избегнем? Коя болка, кои угризения, кои съжаления бихме избрали да заличим?

Наистина ли бихме дръзнали да придадем нов смисъл на нашето съществуване?

За да станем какви?

За да отидем къде?

И с кого?

Североизточната част на Камбоджа

Сезонът на дъждовете

Септември 2006 год.

Хеликоптерът на Червения кръст се спусна от небето в уречения час.

Кацнало върху високо плато и заобиколено отвсякъде с гори, селцето се състоеше от стотина първобитни жилища, изградени в повечето случаи от трупи и клони. Мястото изглеждаше изгубено, извън времето, далеч от туристическите зони на Анкор и Пном Пен. Въздухът бе напоен с влага и калта покриваше всичко.

Пилотът не посмя да спре двигателя. Неговата задача бе да върне в града медицинския екип, изпълняващ хуманитарна мисия в района. Нищо особено при хубаво време. За нещастие намираха се в средата на септември и поройните дъждове, които се лееха неспирно, силно затрудняваха управлението на машината. Що се отнася до горивото, запасът му бе ограничен, но така или иначе достатъчен, за да прибере всички до благополучно пристанище.

При условие, че няма туткане…

Двама хирурзи, един анестезиолог и две медицински сестри излязоха тичешком от импровизирания диспансер, в който работеха от ранни зори. През последните седмици бяха обиколили околните села, лекувайки според силите си пораженията на маларията, СПИН-а и туберкулозата, грижейки се за хората с ампутации и снабдявайки ги с протези. Бяха кръстосвали из това ъгълче на страната, където в почвата се криеха хиляди противопехотни мини.

При подадения от пилота знак четирима от петимата лекари се шмугнаха в хеликоптера. Последният, мъж на шестдесетина години, остана малко назад с поглед, вперен в групата камбоджанци, които бяха наобиколили машината. Той все не се решаваше да отпътува.

— Трябва да тръгваме, докторе! — извика му пилотът. — Ако не потеглим веднага, няма да хванете самолета.

Лекарят кимна. Той вече се канеше да се качи в бучащата машина, когато погледът му се срещна с този на малко детенце, свито в прегръдката на възрастен мъж. На колко ли години бе то? На две? Най-много на три. Малкото му личице бе ужасно деформирано от отвесна бразда, която бе разцепила горната му устна. Тежка вродена малформация, която го осъждаше до края на живота си да се храни само със супи и течности и която нямаше да му позволи да произнесе и една-единствена дума.

— Хайде, побързайте! — с умолителен тон се обърна към него една от сестрите.

— Трябва да оперираме това дете! — изкрещя лекарят, опитвайки се да надвика свистенето на перките, които се въртяха над главите им.

— Нямаме време! Пътищата са непроходими поради наводненията, а хеликоптерът ще може да се върне за нас след много дни.

Но лекарят не помръдваше, неспособен да откъсне очи от малкото момченце. Той знаеше, че в този край на света бебетата, родени със „заешка устна“, обикновено биваха изоставяни от своите родители поради някои древни обичаи и предразсъдъци. Попаднали веднъж в сиропиталище, техният недъг им отнемаше всякакви изгледи да бъдат приютени в приемно семейство или осиновени.

Сестрата реши да премине в нападение:

— Вдругиден трябва да сте в Сан Франциско, докторе! Графикът ви на операции е изключително напрегнат, имате участия в конференции и…

— Заминавайте без мен — отсече най-сетне лекарят и тръгна да се отдалечава от машината.

— В такъв случай оставам с Вас! — решително заяви сестрата, скачайки на земята.

Нейното име бе Емили. Беше млада американка, която работеше в една и съща болница с него.

Пилотът поклати глава и пусна тежка въздишка. Хеликоптерът се издигна рязко, застина за кратко на едно място, след което се понесе на запад.

Лекарят пое детенцето на ръце: то бе бледо и затворено в себе си. Придружен от сестрата, той го отнесе в диспансера и отдели немалко време да му говори, за да разсее тревогата и страха, преди да пристъпи към анестезията. Щом бе приспано от упойката, той грижливо отлепи с помощта на скалпела меките тъкани на небцето и ги разтегна, за да покрие целия му свод. После приложи същия похват, за да възстанови и оформи устните и да дари на момченцето негова истинска усмивка.