Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

— Хващам се на бас, че вече ти липсвам…

Изненадан от познатия глас, Елиът стреснато се обръща.

Неговата спътница е застанала до него и му хвърля поглед с изумруден блясък, смесица от предизвикателност и крехкост. Облечена е в джинси и прилягащо по тялото й сако от еленова кожа с надпис мир и любов , под което се вижда тениска в цветовете на Бразилия, нейната родина.

— Я ми кажи колко време мина от последния път, когато те целунах? — пита я той, плъзвайки ръка по гърба й.

Най-малко една минута.

Цяла вечност…

Той я прегръща и я притиска до себе си.

Тя, това е Илена, жената на неговия живот. Познава я от десетина години и й дължи всичко добро и красиво, което носи у себе си: професията си на лекар, отвореността си към другите и известна взискателност към начина, по който води своя живот…

Елиът се учудва на нейното завръщане, защото винаги са имали съгласие по въпроса, че трябва да избягват дългите сцени на прощаване: и двамата са наясно, че тези няколко допълнителни минути в края на краищата се заплащат с повече страдание, отколкото утеха.

Така е, защото нещата при тях са доста сложни. Илена живее във Флорида, той — в Сан Франциско.

Тяхната любов от далечно разстояние протича в условията на часовата разлика, отмервана от четирите часови пояса и четирите хиляди километра, които разделят Източното от Западното крайбрежие.

Разбира се, след всички тези години те биха могли да уредят нещата така, че да заживеят заедно. Но не го бяха направили. В началото, защото се бояха от изхабяването на връзката им. Защото всекидневието — в замяна на едно по-спокойно битие — би ги лишило от тези възторзи и този луд сърдечен ритъм, които изпитват при всяка от своите срещи и които представляват кислородът на тяхното съществуване.

После, всеки от тях бе устроил живота си в своята професионална среда. Той — обърнат към Тихия океан, тя — към Атлантическия. След безкрайното следване в Медицинския факултет Елиът бе получил мястото на хирург в една от болниците на Сан Франциско. Що се отнася до Илена, тя живее в Орландо и се занимава със своите делфини и китове в „Океански свят“ — най-големият морски парк в света, където работи като ветеринарен лекар. От няколко месеца посвещава също така изключително много време на една организация, за която вече започва да се говори в обществото: „Грийнпийс“. Основано преди четири години от група пацифисти и еколози, сдружението на „воините на дъгата“ се бе прочуло благодарение на откритата си борба срещу ядрените опити. Ала Илена се бе присъединила към тях най-вече за да участва в кампанията на „Грийнпийс“ срещу изтребването на китовете и тюлените.

С две думи, и двамата водят доста напрегнат живот. Наистина нямат кой знае колко време за скучаене. Въпреки това… Всяка нова раздяла е все по-непоносима от предишната.

Моля всички пътници от полет 711 по направление Сан Франциско да се насочат към изход №18 за настаняване на борда…

— Това твоят самолет ли е? — пита го тя, разкъсвайки прегръдката му.

Той кимва в знак на потвърждение, а после, понеже добре я познава, решава да й зададе въпроса си:

— Ти като че ли искаше да ми кажеш нещо, преди да замина?

— Да. Ще те придружа до зоната за качване — казва му тя, като го хваща за ръка.

И докато върви редом с него, Илена се впуска в тирада, произнесена с онзи южноамерикански акцент, който направо го разбива.

— Знам много добре, че светът се е устремил към катастрофа, Елиът: „студената война“, комунистическата заплаха, надпреварата в ядреното въоръжаване…

Всеки път, когато се разделят, той я гледа, сякаш я вижда за последен път. Красива е като огнен пламък.

— … изтощаването на природните ресурси, да не говорим за замърсяването, за изсичането на тропическите гори или за…

— Илена?

— Да?

— Какво всъщност искаш да ми кажеш?

— Бих искала да си направим дете, Елиът…

— Тук, веднага, на летището? Пред цялата тази тълпа?

Това е всичко, което бе намерил да й отговори. Щипка хумор, за да прикрие своята изненада. Но Илена не изпитва желание да се засмее.

— Не се шегувам, Елиът. Дори те съветвам да помислиш сериозно върху това — натъртено произнася тя, след което пуска ръката му и се отправя към изхода.

— Чакай! — крещи той в желанието си да я задържи.

Последно повикване за г-н Елиът Купър, пътник от полет № 711 по направление…

— По дяволите! — изругава той, стъпвайки ядосано върху ескалатора, водещ към зоната за качване на борда.