Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

Елиът натисна копчето, управляващо отварянето на щорите, след което хвърли тревожен поглед към флакончето със златистите хапчета, сложено върху нощното шкафче. Отвори го и ги преброи: бяха останали девет. Вечерта, преди да заспи, бе глътнал едно от любопитство. Дали не стоеше точно това хапче в дъното на мистериозните му съновидения? Старият камбоджанец, който му го бе дал, не бе казал нищо за въздействието на тази субстанция, дори тържествено му бе препоръчал „никога да не злоупотребява с него“.

Елиът мъчително се изправи и се насочи към панорамния прозорец, от който се откриваше неповторима гледка към океана, остров Алкатрас и моста Голдън Гейт. Изгряващото слънце хвърляше над града гранатовата си сутрешна светлина, която всеки миг променяше своите нюанси. В открито море пъплеха платноходи и фериботи под ритмичния звук на сирените за мъгла и въпреки ранния час няколко души правеха сутрешния си крос, изкачвайки се по Марина Грийн — обширната морава, която граничеше с плажната ивица.

Тази привична картина донякъде го успокои. Изминалата бурна нощ бързо щеше да се забрави, в това едва ли можеше да има съмнение. Тъкмо се бе убедил в правилността на подобно заключение, и ето че стъклото на прозореца отрази смущаващи подробности: един тъмен ореол се бе разпрострял върху горнището на неговата пижама. Той се наведе, за да разгледа по-внимателно петното.

Май че е кръв?

Сърдечният му ритъм рязко се ускори, но това не трая задълго. Навярно му бе потекла кръв от носа през нощта и той бе пренесъл това събитие от действителността в своя сън. Познати неща, класическо действие на подсъзнателното, няма какво човек да обезумява.

Наполовина успокоен, той премина в банята, за да си вземе сутрешния душ, преди да потегли за работа. Нагласи струята и застина за миг неподвижен, потънал в мислите си, докато помещението се изпълваше с пара. Нещо все още терзаеше съзнанието му. Но какво? Започнал бе вече да се съблича, когато някакъв внезапен проблясък на интуицията го накара да бръкне в джоба на пижамата си. В него имаше хартиена салфетка, изцапана с кръв. Под потъмнелите червени петна съвсем ясно се очертаваше рисунката на най-известния мост в града, над който бе разположен надписът: кафетерия „Голдън Гейт“ — летище Сан Франциско.

Сърцето му отново започна бясно да бие и този път бе далеч по-трудно да възвърне нормалния му ритъм.

Дали пък не го бе споходила някаква болест, предизвикваща временно умопомрачение?

Преди няколко месеца, при извършването на фиброскопски изследвания, той бе узнал, че е болен от рак на белите дробове. Честно казано, това не го бе изненадало кой знае колко: човек не пуши безнаказано по повече от пакет на ден в продължение на четиридесет години. Опасностите от подобно поведение му бяха пределно известни и той ги бе приел. Така си беше, сблъскал се бе с един от рисковете на живота. Никога не се бе стремял да води някакво стерилно съществуване, нито пък да се предпазва на всяка цена от превратностите и ударите на битието. По някакъв парадоксален начин той вярваше в съдбата: нещата се случват, когато трябва да се случат. И човек е длъжен да понесе последствията от тях.

Обективно погледнато, това беше много гаден вид рак: една от формите, които се развиват най-бързо и които се лекуват най-трудно. През последните години медицината бе напреднала в тази област и новите медикаменти позволяваха животът на болните да бъде значително удължен. Но за подобни неща бе вече прекалено късно: туморът не бе разкрит достатъчно рано и изследванията бяха показали наличието на метастази в други органи.

Бяха му предложили класическото лечение — коктейл химио- и лъчетерапия, — но той бе отказал. В този стадий на болестта нямаше особен смисъл да се опитва каквото и да било. Изходът от битката вече бе предизвестен: оставаха му няколко месеца живот.

Засега той успяваше да прикрива болестта си, но знаеше, че няма да може да отлага нещата до безкрайност. Кашлицата му ставаше упорита, болките в ребрата и рамото ставаха все по-силни и от време на време го обземаха внезапни пристъпи на отпадналост, докато всеобщото убеждение беше, че той е неуморим.

Спохождаха го страхове, но не от болката. Това, от което най-много се боеше, беше реакцията на околните. Особено на Анджи, двадесетгодишната му дъщеря, студентка в Ню Йорк, и на Мат, най-добрия му приятел, с когото бе споделял всичко.

Елиът излезе от банята, избърса се припряно и отвори гардероба. С придирчивост, по-голяма от когато и да било, заизбира какво да облече: риза от египетски памук, италиански костюм, изискана вратовръзка. Докато се подготвяше, сянката на болестта изчезна. Нейното място бе заето от образа на мъж, който все още бе в своята сила, все още се отличаваше с приятен и привлекателен вид. Съвсем доскоро, благодарение на несъмнения си чар, той успяваше да излиза с млади и красиви жени, които понякога не достигаха и половината на възрастта му. Но тези връзки бяха мимолетни. Всеки, който се бе докоснал по-отблизо до Елиът Купър, знаеше много добре, че само две жени изпълваха неговия живот отначало докрай. Първата бе дъщеря му Анджи. Втората се наричаше Илена.