Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

Смутен, той се приближи още повече. Отблизо приликата бе наистина поразителна: същата форма на лицето, същата трапчинка на бузата, която и той самият бе наследил…

Ами ако това е той…

Не, трябваше да се стегне и да дойде на себе си! Баща му бе мъртъв, и то съвсем мъртъв. Елиът лично бе присъствал на полагането на тялото му в ковчега и на последвалата кремация.

— Мога ли да Ви помогна с нещо, господине?

Мъжът отстъпи няколко крачки назад. Изглеждаше също толкова смаян, колкото бе и самият Елиът, и излъчваше противоречивото впечатление на сила и безпомощност.

— Мога ли да Ви помогна с нещо? — повтори той.

Човекът насреща се задоволи да промълви:

— Елиът…

Но как така този мъж знаеше неговото име? И този глас…

Да кажеш, че Елиът и баща му никога не са били близки, би било чист евфемизъм. Но откакто си бе отишъл, Елиът понякога съжаляваше, че не бе положил в миналото далеч повече усилия, за да го разбере по-добре.

Зашеметен и с пълното съзнание за абсурдността на своя въпрос, той не можа да се сдържи и го попита с прегракнал от вълнение глас:

— Татко?

— Не, Елиът, аз не съм твоят баща.

Странно, но този смислен отговор не го успокои ни най-малко, сякаш някакво предчувствие му нашепваше, че най-удивителното тепърва предстои.

— Кой сте Вие тогава?

Мъжът сложи ръката си на рамото му. Някаква позната искрица проблесна в неговите очи и той се поколеба няколко секунди, преди да отвърне:

— Такъв, какъвто ме гледаш, това си ти , Елиът…

Лекарят отстъпи крачка назад, после се сви като ударен от гръм; мъжът завърши своето изречение:

— … това си самият ти, Елиът, тридесет години по-възрастен.

Аз, тридесет години по-възрастен?

Елиът разпери ръце в знак на недоумение.

— Какво искате да кажете с това?

Мъжът отвори уста, но нямаше време да му даде други обяснения: от неговия нос внезапно бликна струйка кръв, която се разля на едри капки върху горнището на пижамата му.

— Дръжте си главата назад! — нареди му Елиът и посегна да извади от джоба си книжна салфетка, която бе взел на излизане от заведението. С нейна помощ той се опита да спре кръвта, течаща от носа на човека, когото сега вече разглеждаше като свой пациент.

— Няма нищо, ще мине — каза му той с успокоителен тон.

За миг съжали, че не носи със себе си медицинската чантичка, но за щастие кръвоизливът бързо се успокои.

— Елате с мен, трябва да Ви наплискам лицето с малко вода.

Мъжът го последва, без да оказва съпротива. Но когато наближиха тоалетните, той внезапно бе разтърсен от краткотрайни пристъпи на треперене, сякаш бе изпаднал в епилептична криза.

Елиът понечи да му помогне, но другият рязко го отблъсна.

— Остави ме! — настоя той, отваряйки вратата на една от тоалетните клетки.

Възпрян в своя порив, Елиът предпочете да го изчака навън. Чувстваше се отговорен за този човек и съвсем не беше спокоен за неговото състояние.

Каква смешна история! Най-напред тази физическа прилика, после тази съвършено налудничава фраза — аз съм ти, Елиът, тридесет години по-възрастен , — а сега и това кръвотечение от носа и тези пристъпи на тремор.

Ах, по дяволите, какъв ден!

Но този ден изобщо не се канеше да свършва, защото след известно време, преценявайки, че е изчакал достатъчно, той реши да влезе в тоалетните.

— Господине?

Тоалетните представляваха тясно и много дълго помещение. Елиът огледа най-напред редицата мивки. Никой. Не се забелязваше нито прозорец, нито авариен изход. Следователно мъжът би трябвало да е в някоя от кабинките.

— Тук ли сте, господине?

Никакъв отговор. Боейки се, че може да е припаднал, лекарят припряно отвори първата врата: никой.

Втората врата: никой.

Третата, четвъртата… десетата врата: празно.

В объркаността и отчаянието си Елиът вдигна очи към тавана: нито една плоскост не изглеждаше да е била отмествана.

Това бе невъзможно и въпреки всичко трябваше да приеме очевидното: мъжът бе изчезнал.

Сан Франциско

Септември 2006 год.

Елиът е на 60 години

Елиът рязко отвори очи. Забеляза, че лежи напряко на леглото. Сърцето му биеше в бесен ритъм, а тялото му бе плувнало в пот.

Гаден, отвратителен кошмар!

Той, който никога не можеше да си спомни какво е сънувал, сега се събуждаше, завладян от това необикновено видение: както бе бродил из летището на Сан Франциско, бе попаднал на… свой двойник. Но далеч по-млад двойник, който изглеждаше също толкова изненадан да го види, колкото и самият той. Случилото се изглеждаше толкова истинско, толкова смайващо, сякаш наистина някаква сила го бе запратила тридесет години назад в миналото.