Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

Саманта продължаваше да слуша със затворени очи. Бе допуснала тази грешка, защото бе много потисната. Цялата истина бе, че онази вечер умът й бе съвсем другаде. Някъде в Ню Йорк — при своя баща, който я нарича „мръсница, парцал, малка курвичка“, при своята майка, която повтаря думата „срам“ на всеки три секунди, и при своите братя, които я притискат да напусне града.

Когато отвори очи, тя изгледа стъписана Елиът.

— Откъде знаете всичко това?

— Знам го, понеже Вие ми го разказахте.

Саманта поклати глава. Не бе посмяла да разкаже за този инцидент на никого, дори на свещеника в изповедалнята. В замяна на това от две години насам чувстваше далеч по-голяма потребност от вярата в Бог, от неуморни молитви към Него, сякаш това бе начинът да изкупи вината си. Повече от всичко на света би искала да се върне назад, да направи така, че този прокълнат ден изобщо да изчезне от календара. Колко пъти се бе обръщала с гореща молба към Небето да й даде възможността за изкупление!

— Да спасите един живот, за да изкупите една смърт… — каза Елиът, който отгатваше накъде текат мислите й.

След няколко секунди колебание Саманта закопча блузата си и каза:

— Качвам се в операционната зала.

Елиът тъкмо се канеше да я последва, когато усети как ръката му започва да трепери.

Нима е дошло времето?

Той бързо се вмъкна в тоалетните, които за щастие бяха празни в този късен нощен час. Паникьосан, той чувстваше как ще изчезне. Наведе се над мивката, за да си наплиска лицето. Противно на Саманта Райън, той не вярваше в Бог, което обаче не му попречи да Му отправи гореща молба:

Оставете ме да я оперирам! Позволете ми да остана малко по-дълго!

Ала Бог, в Когото той не вярваше, изобщо не Го бе грижа на всичките му клетви и заклинания, така че Елиът нямаше друг избор, освен да се остави да бъде засмукан от меандрите на времето.

Събуди се през 2006 год., проснат във фотьойла пред своето бюро. Разтревожен, погледна електронния часовник, поставен върху една етажерка: 02 ч. 23 мин.

Все още имаше малко време при условие, че тутакси отпътува в миналото. Трескаво погълна още едно хапче, но от това не произлезе нищо. Естествено: веществото упражняваше своето въздействие само по време на сън. А той бе прекалено възбуден, за да заспи по желание. Затова хукна по коридора, повика асансьора и слезе в болничната аптека. Там намери ампула с Хипносен — лекарство със силен сънотворен ефект, използван при подготовката на пациентите преди анестезията. Качи се по най-бързия начин в своя кабинет и веднага грабна лекарската си чанта, за да извади от нея еднократна спринцовка. Дозира неголямо количество от медикамента, което инжектира в една от вените си. Ефектът на сънотворното не закъсня, въвличайки Елиът в страната на сънищата и химерите.

В същия миг през 1976 год, тридесетгодишният Елиът приключваше подготовката на Илена за операцията. Бе й обръснал главата и се канеше да изключи респиратора. За да може да диша по време на пренасянето й до операционната зала, той прикрепи към стърчащата от устата й тръбичка надуваем балон и по възможно най-дискретния начин се качи в хирургическия блок.

Там го чакаха Саманта Райън и една медицинска сестра. Двойникът му обаче го нямаше, но не след дълго някой почука по стъклото. Възрастният лекар му направи знак да се дезинфекцира и Елиът отиде при него, без да пророни и дума. Най-сетне събрани заедно, двамата хирурзи издърпаха ръкавите чак до лактите и започнаха да се приготвят в пълна тишина, търкайки методично ръцете си с антисептично вещество, преди да надянат по една лека блуза и да допълнят хирургическото си снаряжение с маска, ръкавици и книжна шапка.

После двамата почти едновременно влизат в операционната зала.

Елиът застава отстрани, оставяйки своя двойник да ръководи манипулациите. Другият, много съсредоточен, много спокоен, съгласува всички действия по пренасянето на Илена върху операционната маса. Поддържа главата й в подходящо положение, избягвайки всякакво извъртане или накланяне. Знае, че има увреждания на прешлените, и не иска да ги утежнява с резки движения.

Най-сетне операцията започва. Възрастният лекар чувства как в гърдите му се надига особено вълнение: от два месеца насам е престанал да оперира и е заживял с мисълта, че никога повече през живота си няма да държи скалпел в ръката си. Движенията му са прецизни и пестеливи. С времето се бе научил да владее напрежението на тези екстремни моменти. Знае къде точно трябва да я отвори, ръцете му не треперят, всичко върви добре, докато…