Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

Напусна кабинета, слезе в приемното фоайе и след кратка спирка при машината за кафе се упъти към колата си, стояща на болничния паркинг. Ако караше с прилична с скорост, можеше да бъде в Уивървил за по-малко от шест часа. Старата Костенурка бе също като него уморена, но той се надяваше, че и тя на свой ред щеше да издържи на изпитанието. Поне още известно време…

Пое на път рано призори. Слънцето все още не бе изгряло, но силните дъждове от предишната вечер бяха пребоядисали небето в метално синьо.

Излезе от Сан Франциско по магистрала №101 и много бързо изгълта първите двеста километра.

Малко след Леджът напусна магистралата, за да следва панорамния път, който лъкатушеше чак до Ферндейл и заобикаляше нос Мендосино. Блъскан от огромните вълни на Пасифика, пътят следваше всяка извивка на брега, катерейки се по отвесните канари, стъпили в морската бездна. Елиът продължи да пътува покрай брега до Арката, където стъпи на магистрала №299, единствения приличен път, който пресичаше планините в направлението изток-запад. Областта бе запазила първичния си див облик и правеше впечатление с огромните си секвои, обширните защитени зони и сребристите си борове и ели.

Елиът бе карал повече от пет часа, когато достигна Уивървил, който се оказа малко откъснато от света селце в сърцето на планината. Паркира Костенурката на главната улица и влезе в една бакалия, за да попита къде живее Илена Крус. Посочиха му горски път в края на селото, по който той предпочете да тръгне пеша. След около двадесетина минути забеляза малка дървена къща, построена по склона над пътя. Някъде наблизо в гората се чуваше шумът на падащи води. Елиът се спря, прикривайки се зад голяма секвоя, оцеляла от масовата сеч, провеждана тук преди около век. Сложи и двете си ръце на челото, за да се предпази от непослушните отражения на светлината в клоните на дърветата и присви очи.

Една жена седеше под стряхата на хижата с лице към заснежените планини.

Този следобед Елиът я видя само откъм гърба, но дори и за секунда не се усъмни, че беше тя.

Двамата бяха разделени в продължение на тридесет години. Сега бяха разделени от тридесетима метра.

За миг той бе почти убеден, че ще прекоси това пространство, че ще й разкаже всичко, че ще я притисне в прегръдките си и че ще усети още веднъж уханието на косите й.

Но вече бе прекалено късно. Последните му пътешествия във времето значително го бяха изтощили. Повече от всякога знаеше, че животът е зад гърба му и че окончателно е загубил битката с болестта, която го разяждаше.

Тогава той седна до ствола на това хилядолетно дърво и се задоволи само да я съзерцава.

Въздухът бе свеж, покоят — пълен и в това самотно и безметежно място Елиът най-сетне се почувства освободен от тежестта на времето и от мъката си.

За пръв път през целия си живот той бе в мир със себе си.

Сан Франциско, 1976 год.

Девет часът сутринта.

Елиът е на 30 години

От операцията на Илена бяха изминали два дни. Младата жена бе излязла от комата преди няколко часа, но изгледите да прескочи трапа все още бяха твърде неясни.

Обстоятелствата, при които бе протекла операцията, бяха хвърлили бомба в болницата, предизвиквайки най-вече скептицизъм и съмнения. В продължение на няколко часа ръководителите се бяха питали каква посока на поведение да изберат. Трябваше ли да подадат сигнал в полицията с риска да подрият престижа на болница „Ленъкс“? Директорът на лечебното заведение и началникът на хирургическото отделение държаха твърде много на своята репутация, за да подпишат показания, в които би трябвало да се говори за „мъж, дошъл неизвестно откъде“ и „разпаднал се неясно как насред операционната зала пред очите на присъстващите след извършване на мозъчна операция“. Задоволиха се с наказание, което се състоеше в това, че на Саманта и Елиът им бе отнето правото да оперират в продължение на два месеца.

Младият хирург тъкмо бе известен за временното си отстраняване от работа и се готвеше да излезе от болницата, когато една медицинска сестра го повика:

— Обаждане за Вас, докторе! — извика тя, подавайки му телефонната слушалка.

— Ало?

— Аз съм отсреща — разнесе се гласът на неговият двойник. — Ела да се видим.

— Отсреща?

— При Хари. Да ти поръчам ли нещо?

Без да си дава труда да отговаря, Елиът затвори слушалката и пресече улицата.

Мъглата беше такава, че не можеше да си види върха на обувките. Вятърът търкаляше валма от влага, обгръщайки уличните лампи и колите с подвижните им пипала. Хари’с Дайнър бе ресторант, разположен в железен вагон, намиращ се точно срещу входа на отделението за спешна помощ. Направата му, присъща за петдесетте години на XX в., му придаваше ретро стил. Елиът бутна вратата и се озова сред своите колеги — лекари и медицински сестри, — дошли да изгълтат набързо сутрешната си закуска, преди да застъпят на дежурство.