Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

В дъното на опушената зала той забеляза своя двойник, седнал на масата пред чаша с кафе.

— Е? — попита Елиът, сядайки на обшитата с изкуствена кожа пейка.

— Тя е прескочила трапа.

— Илена е жива, в бъдещето?

Възрастният лекар кимна с глава.

За миг Елиът все още остана недоверчив, а след това попита:

— Последствия?

Но двойникът му избягна този въпрос:

— Слушай, хлапе, тя е жива. Спасихме я…

Елиът реши да повярва на това твърдение и следващите няколко минути двамата мъже седяха един срещу друг в пълно мълчание, обединени от някакъв вид почти религиозно смирение.

Лицата им бяха изопнати, а под очите и на двамата се очертаваха сини кръгове. Личеше си, че бяха изтощени от недоспиването и нервното напрежение, натрупано през последните дни. Хвърлили бяха всичките си сили в необикновена схватка със съдбата, от която очевидно бяха излезли победители.

Пръв не издържа младият Елиът: по бузите му потекоха сълзи на умората, за които самият той не бе наясно дали го облекчаваха, или го потапяха в още по-голям смут.

Смутен, той си потърка клепачите и обърна глава към прозореца. Навън мъглата се стелеше на белезникави вълни, заливайки тротоарите и противопожарните кранове.

— Всичко ще се оправи, хлапе…

— Не, нищо няма да се оправи! Загубих всички мои любими хора: Мат! Илена! И всичко това заради Вас!

— Може би, но нищо не може да се направи: ти трябва да държиш на своите обещания, както аз удържах моите…

— За Вас е много лесно да се каже!

— Вече обсъждахме този въпрос! Слушай, не знам какво беше това чудо, което ни споходи, но ние с теб успяхме да спасим Илена. Затова недей да разваляш всичко. Живей си живота, както обеща да го живееш, защото ако има поне едно нещо, в което съм абсолютно сигурен, то е, че чудеса два пъти не стават.

— Ще бъде много трудно да се издържа на всичко това…

— Следващите години ще бъдат трудни — съгласи се Елиът. — После нещата ще тръгнат далеч по-добре. Ти си способен да понесеш всичко това, но трябва да го направиш сам.

Елиът го изгледа, смръщил вежди. Другият обясни:

— Днес е последният път, когато се виждаме, хлапе.

Елиът повдигна рамене.

— Вие повтаряте това всеки път.

— Този път е самата истина. Повече не бих могъл да се върна, дори и да искам .

С няколко думи той му разказа историята с хапчетата: обстоятелствата, при които се бе сдобил с тях, неочаквания ефект, който те бяха произвели върху него и който му бе позволил всички тези пътешествия във времето…

Той още не бе свършил своя разказ, а Елиът вече гореше от желание да му зададе хиляди въпроси. Възрастният мъж обаче побърза да се изправи, за да излезе от заведението. Младият хирург разбра, че няма да научи нищо повече и че това наистина ще бъде последният път, когато двамата се срещат.

Тъй като щяха да бъдат заедно още няколко секунди, той усети как го залива мощна вълна от емоция, която изобщо не бе предвидил. Преди две нощи, по време на операцията на Илена, неговият двойник го бе ослепил с майсторството и способността си да взема правилните решения. Сега съжаляваше, че не бе имал повече време, за да го опознае по-добре.

Възрастният лекар се спря, за да закопчае палтото си. Усещаше, че е време да замине, но с натрупания опит знаеше, че има на разположение една или две минути.

— Бих предпочел да не се изпарявам насред това кафене…

— Наистина, това сигурно ще ми докара някои неприятности.

В мига на раздялата шестдесетгодишният Елиът с простичък жест сложи ръка на рамото на тридесетгодишния Елиът, след което тръгна да се отдалечава.

Той почти бе достигнал до вратата, когато се обърна за последен път и отправи знак с глава на Елиът. Погледите им се срещнаха и в очите на своя по-млад двойник долови нещо, което вече бе забелязвал в очите на някои пациенти: тъгата на хората, така и не успели да се излекуват от своето детство.

Вместо да излезе от заведението, той се върна обратно. Имаше да каже още нещо на своето по-младо „аз“: фраза, която самият той бе чувал през годините, но която никой никога не си бе направил труда да изрече на самия него.

Една много проста фраза, за разбирането на чийто смисъл обаче той бе вложил цял един живот.

— Всичко, което си преживял, не е безсмислено…

Отначало младият хирург не разбра за какво намекваше неговият двойник. Но последният повтори своята фраза:

— Всичко, което си преживял, не е безсмислено…

— Какво?

— Самоубийството на мама, крошетата, с които те гощаваше татко…