Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

Елиът влиза в кухнята и се тръшва върху един стол. Близо до входа са струпани готовите багажи за пътешествието до Хаваите, което нито той, нито Илена ще осъществят през живота си. Защото знае много добре, че няма друг избор, освен да я напусне. Усеща дълбоко в себе си присъствието на някаква сила, дочува някакъв глас, който го тласка да действа в тази посока. Той, Елиът, вече не е нищо друго, освен марионетка, чиито конци са дърпани от незнайна сила зад кулисите.

Стъклената маса връща отражението на лицето му, изпито и разкривено. Чувства се празен, разбит, разглобен, изгубил всякакво доверие в самия себе си, всякаква представа за начина, по който светът съществува.

От първия ден, в който бе срещнал своя двойник, той има впечатлението, че живее във вселена, която вече не се подчинява на никакви закони. В плен на страха от непознатото, той не може да намери покой, не яде, не спи, спохождан е от всякакъв вид невъзможни въпроси. Защо дадено нещо се случва точно на него? Тази среща късмет ли е, или пък проклятие? На себе си ли е, или разсъдъкът му е помрачен? Измъчва се до смърт, че няма човек, с когото може да сподели своя проблем.

Край, чува се шум: паркетът проскърцва и Илена влиза в стаята, облечена в обикновени гащички и една от неговите ризи, която е вързала на височината на талията.

Отправя му закачлива усмивка, тананикайки една от песните на АББА. Елиът знае, че това е последният път, когато я вижда щастлива. Толкова е красива, колкото не би трябвало да е позволено, и двамата са влюбени един в друг, както никога.

Въпреки това само след няколко секунди всичко ще се сгромоляса…

Илена се приближава до Елиът, обгръща с ръце шията му, но много бързо си дава сметка, че нещо не е наред:

— Какво има?

— Трябва да поговорим. Не искам повече да играем театър.

— Какъв театър?

— Ние двамата…

— За… За какво говориш?

— Срещнах една друга жена.

Ето, всичко трая само няколко секунди. Две секунди, за да се срине една десетгодишна любов. Две секунди, за да бъдат разделени двете лица на една монета…

Илена разтрива очи, сяда пред Елиът, мисли все още, че става дума за някаква неумела шега, или че все още не се е събудила, или че не е чула правилно…

— Шегуваш ли се?

— Имам ли вид на шегобиец?

Тя го поглежда, поразена. Очите му са зачервени, а чертите на лицето — разкривени. Истина е, че от няколко месеца неведнъж го е усещала напрегнат, тревожен, в плен на безпокойство. Тогава тя чува своя глас да го пита:

— И коя е тази жена?

— Не я познаваш: една медицинска сестра, с която даваме дежурства в Свободна клиника .

Всичко продължава да изглежда до такава степен нереално, че този път е почти сигурна: не може да бъде нищо друго, освен лош сън. Не за пръв път й се присънват подобни кошмари. И това е поредният от този род, но както винаги, ей сега ще приключи. Но продължавала чува гласа си:

— И откога се виждате?

— От няколко месеца.

Тук вече тя не знае какво да отговори. Само разбира, че всичко, каквото е градила в продължение на десет години, внезапно безмилостно се е срутило. През това време Елиът продължава започнатото разрушение:

— Ние двамата стигнахме вече до едно положение, при което нещата не вървят — констатира той.

— Никога не си ми казвал нещо подобно…

— Не знаех как да ти го кажа… Помъчих се да ти го съобщя постепенно…

Как би искала да си запуши ушите, за да не слуша повече! В своята наивност тя все още храни надеждата, че целият този разговор не ще стигне по-далеч от признанието за обикновена изневяра.

Но Елиът е решил другояче:

— Най-добре е да се разделим, Илена.

Би желала да му отвърне, но това е прекалено болезнено. Безсилна, чувства как по бузите й се стичат сълзи.

— Не сме женени, нямаме деца… — продължава Елиът.

Би искала Елиът да спре да говори, защото думите му са като удари с нож, които той й нанася право в сърцето, а тя не би могла да издържи дълго на подобен ритъм. Тогава, забравила всякаква гордост и всякакво достойнство, тя му признава, унесена в горестен порив:

— Но ти си всичко за мен, Елиът: моя любовник, моя приятел, моето семейство…

Дори се приближава към него, за да се хвърли в прегръдките му, но той отстъпва.

Тя му хвърля поглед, който го разкъсва целия. Когато вече е убеден, че няма какво повече да добави, той все пак отваря уста и успява да изрече:

— Ти май не разбираш: аз вече не те обичам , Илена.

Утрото на Коледа е и все още е рано.