Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

За да улесни дишането Елиът избра да извърши два странични разреза, но в момента, в който приближи скалпела до нейния торс, усети как ръката му се отдръпва от тялото. Тогава затвори очи за секунда, стремейки се да прогони всякакви емоции и да възвърне концентрацията си. В крайна сметка професионализмът взе връх над чувствата и той започна операцията, без да трепне.

През по-голямата част от сутринта медицинският екип се занимаваше с Емили, правейки всичко възможно, за да осъществи най-правилното лечение и да успокои ужасните болки, които я измъчваха.

Твърде бързо обаче стана ясно, че младата жена не можеше да бъде спасена. Нейните рани бяха прекалено дълбоки и всеобхватни, дихателните й способности — твърде слаби, а бъбреците й отказаха да функционират. Ето защо се задоволиха да я стабилизират и да чакат…

В началото на следобеда, когато Елиът отвори вратата на стаята, в която Емили лежеше, той я намери покрита с бинтове и набодена с игли за вливане на серуми. Бе изненадан от странното спокойствие, което цареше в болничната стая, един вид прелюдия към предстоящото злокобно бдение над болната, смущавано единствено от ударите на сърцето, изскачащи върху екрана на монитора.

Елиът се приближи до леглото и погледна младата жена. Кръвното й налягане оставаше тревожно, въпреки че въздействието на хероина бе преминало и тя, по всичко изглежда, се бе върнала в съзнание.

Може би достатъчно, за да разбере, че е осъдена…

Той взе една табуретка и седна мълчаливо до това момиче, което не познаваше и за което не можеше повече нищо да направи. Не бяха открили никакви нейни близки и никой не бе тук, за да я съпровожда в последната й битка. Елиът би предпочел да бъде някъде другаде, но не избягна този отчаян поглед, който се бе вкопчил в неговия. В него се четеше ужас, но също и въпроси, на които той нямаше отговор…

В един момент тя се опита да промълви нещо и думите и бяха отправени към него. Елиът се наведе към нея, повдигна кислородната маска и му се стори, че чува: „Боли ме“. За да успокои болките й, реши да увеличи дозата морфин. Тъкмо щеше да го изпише върху болничния лист, когато изведнъж разбра, че Емили не му бе казала: „Боли ме“, а:

— Страх ме е…

Какво можеше да й отговори? Че и него самия го бе страх, че изпитваше угризения, задето не бе в състояние да я спаси, че в ден като днешния в главата му се прокрадваше мисълта, че животът няма смисъл?

Би предпочел да я грабне на ръце и същевременно да й изкрещи в лицето напиращото в душата му възмущение. Защо бе този жест на лудост? Благодарение на какъв низ от обстоятелства човек се озовава във воняща изоставена сграда, дрогиран до неузнаваемост? Каква болка оправдава решението да се полееш с бензин, за да изгориш като факла, когато не си навършил дори двадесет години?

Би предпочел да й изкрещи всички тези думи. Ала не това са призвани да вършат лекарите в болниците…

Тогава той се задоволи да остане с нея, обгръщайки я с цялото си съчувствие, на което бе способен. Защото нямаше никой друг, който да го направи. Наближаваше Бъдни вечер, болницата работеше в намален състав и най-вече системата не предвиждаше подобно нещо: системата бе предвидена да лекува, не и да съпровожда в последния път.

Емили дишаше все по-трудно и непрекъснато бе разтърсвана от силни тръпки.

Елиът знаеше, че въпреки морфина тя жестоко страда. Знаеше също, че никога няма да забрави нейните очи, които отчаяно се вкопчваха в неговите.

Човек вярва, че е видял всичко в своя занаят, но това не е вярно. Човек вярва, че знае кое е най-лошото, но най-лошото винаги предстои. И винаги се намира нещо по-лошо от най-лошото.

Така измина един час, после два. В петнадесет часа, когато приключваше работното му време, Елиът стана полека.

— Ще се върна — обеща той на Емили.

Излезе в коридора и повика асансьора. Трябваше да предупреди Илена, да й обясни, че не ще му бъде възможно да я посрещне на летището и че ще се върне най-вероятно някъде около полунощ.

В залата за прием намери празна телефонна кабина и набра номера на „Океански свят“, надявайки се тя все още да не е тръгнала оттам. Попадна на телефониста и помоли да го свърже с офиса на ветеринарния лекар.

— Ало? — дочу се гласът на Илена.

— Здравей… — започна той, но веднага си даде сметка, че говори с празно пространство.

Извърна глава: някой бе сложил ръка върху телефонната вилка и бе прекъснал разговора.