Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

Докато Тифани нагласяше роклята си, Мат, ругаейки, отвори вратата, прибра депешите и даде бакшиш на служителя.

— Те са номерирани — обясни последният. — Трябва да ги прочетете в означения ред.

Мат трескаво разпечата първия плик. В неговото съзнание телеграмите бяха свързани с лошите новини: смърт, болест, катастрофа…

Разгъна листа, за да прочете няколкото реда, напечатани върху тънки лентички синя хартия.

Бе известие от Елиът, доста дълго и оплетено, две изречения от което привлякоха вниманието му: Имай ми пълно доверие , а малко по-долу — Иди у дома по възможно най-бързия начин.

— Съжалявам, но трябва да изляза — каза той на Тифани.

Сякаш бе очаквала подобно развитие, младата жена стана от дивана, прибра си обувките и застана пред Мат.

— Ако преминеш през тази врата, да знаеш, че никога няма да легнеш с мен…

Той я погледна настойчиво. Слънцето, което хвърляше последните си лъчи, падаше под такъв ъгъл, че правеше роклята й прозрачна и подчертаваше всичките й очарователни извивки…

— Става дума за нещо спешно — обясни той.

— А аз не съм ли нещо спешно? — отговори му тя с въпрос на въпроса.

На свой ред тя впери очи в неговите и отгатна, че под външността си на плейбой този мъжкар имаше по-големи дълбочини, отколкото позволяваше да се разбере на пръв поглед. Искаше да го задържи, но за нищо на света не желаеше да отстъпва за втори път.

— Цял живот ще съжаляваш за тази си постъпка — заяви тя, разкопчавайки небрежно едно от копчетата на роклята си.

— Така е. Сигурен съм, че ще е точно така — каза примирено Мат.

— Тогава толкова по-зле за теб.

Тифани прибра своите партакеши и напусна ядно дома.

— Жалък тип! — просъска тя, трясвайки вратата.

Флорида, 1976 год.

Елиът е на 30 години

Елиът и Илена навлязоха в Кий Уест в онези следобедни мигове, когато слънцето превръща хоризонта в жарава. Бяха стигнали до крайната точка на своето пътуване: най-южната точка на Съединените щати, там, където Америка започва и завършва…

Със своите тесни улички, тропически градини и къщи в колониален стил градчето като че ли живееше извън времето. Паркираха колата край брега на морето и направиха няколко крачки по плажа сред гъмжило от чапли и пеликани, преди да стигнат до малко кафене, където местните хора имаха навика да се събират, за да бистрят политиката в сянката на застланото с плочи дворче. Имаха среща с Роберто Крус, чичото на Илена, възрастен жител на острова, който е бил момче за всичко на Хемингуей, когато великият писател е живеел в Кий Уест през тридесетте години на века. После общината бе закупила къщата, за да я превърне в музей, и Роберто бе продължил да живее в нея, изпълнявайки длъжността на пазач. Облечен в хавайска риза, пуснал гъста посивяла брада, той съхраняваше известна прилика с прочутия писател. Обитаваше малка къщурка в непосредствена близост до къщата на господаря и настоя Елиът и Илена да се настанят при него, а не в хотела. Двамата приеха и го последваха със скромния си багаж до мястото, където щяха да прекарат следващите нощи.

— Добре дошли в царството на Хемингуей! — каза той, отваряйки решетката от ковано желязо, която преграждаше достъпа до красива вила в испански колониален стил.

Докато крачеха по плочите в градината, Елиът се запита дали Мат е получил телеграмата му.

Сан Франциско, 1976 год.

Мат е на 30 години

— Привет, Нехранимайко! — извика Мат, прониквайки в къщата на Елиът.

Малкият лабрадор дотича, джавкайки радостно, очарован от новия си приятел. Мат го почеса по главата и го покани с пълна купичка кучешка храна да излезе с него в градината. С мисли, зареяни другаде, той остана дълги минути облегнат на един дънер, четейки и препрочитайки телеграмата, изпратена от неговия приятел.

Мат бе разтревожен. От няколко дни поведението и приказките на Елиът му изглеждаха лишени от всякаква логика и той се упрекваше, че не е успял да го освободи от налудничавите му фантасмагории. Сметнал бе, че ще е достатъчно да го метне на първия самолет, за да го накара да стъпи на земята, но това не се бе оказало така. Още от самото начало тази история с „пътешественика във времето“ го бе смутила и притеснила. Колкото повече минаваха дните, толкова повече някакво лошо предчувствие го караше да смята, че на неговия приятел ще се случи нещо зловещо.

Въпреки своя скептицизъм младият французин изпълни точно всички инструкции, съдържащи се в телеграмата. Елиът може би бе на път да изгуби разсъдъка си, но Мат бе решил да остане верен и почтен към своя приятел, който беше неговото единствено семейство, неговата единствена опора. Мат бе дете на службата за социални грижи. Прекарал бе детството и юношеството си в областта на Париж, прехвърлян от едно приемно семейство в друго. Едва навършил петнадесет години, той бе напуснал училище без грам багаж и се бе впуснал да си изкарва прехраната, наемайки се на всевъзможни работи без никаква перспектива и предприемайки различни удари, често не съвсем чисти. Неведнъж се бе оказвал замесен в скандали и побоища, приключвайки нощта, а често и някой друг ден в участъка. Понеже вече бе станал „познат на полицейските служби“, той бе решил да напусне Франция и да опита късмета си в Америка. Нямайки какво да губи, бе продал всичко, каквото притежаваше, за да си плати еднопосочен билет към Новия свят. На негово място мнозина отдавна биха се предали, но той бе оправен и с природно дарование да се ориентира добре в човешките взаимоотношения. Подвизавайки се отначало в Ню Йорк, а после в Калифорния, Мат тутакси се бе почувствал на място в това отворено общество, което придаваше толкова малко значение на дипломите или социалния произход.