Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

Заведението тънеше в мек здрач. До бара дует от китарист и певица изпълняваше акустичните версии на най-нашумелите песни на Карол Кинг, Нийл Йънг, Саймън и Гарфънкъл…

Унесен в китарените акорди и все още под впечатлението от любовните часове, прекарани с Илена, Елиът не забеляза мъжа, който бе седнал току-що на съседната маса.

Пое глътка бира, после машинално запали цигара.

— А, значи ти си ми отмъкнал запалката!

Като хванат на местопрестъплението Елиът рязко се обърна към онзи, който бе произнесъл последните думи. Седнал на кожената пейка до него, човекът — за когото вече знаеше, че е неговият по-възрастен дубликат — го гледаше със закачливо пламъче в очите.

Елиът не бе изненадан от тази негова нова поява. Бе се подготвил за нея, а и тя му връщаше поизгубеното самочувствие, защото бе доказателство, че всички събития, които му се бяха случили напоследък, не бяха негово бълнуване или налудничави видения.

— Знам всичко… — едва произнесе той с треперещ глас.

— Какво знаеш? — попита го другият.

— Знам, че сте ми казали истината. Знам, че Вие, това всъщност съм… аз.

Мъжът стана от своето място, свали сакото си и седна срещу него.

— Бива си я твоята идея за татуировката — призна той, повдигайки ръкава на ризата си чак до мястото, където се редяха татуираните букви.

— Знаех, че ще я оцените.

Сервитьорът се приближи до масата им и установи, че на нея се е появил нов клиент.

— Какво ще искате, господине? — попита той по-възрастния от двамата мъже.

— Същото — отвърна събеседникът му, посочвайки бирената бутилка. — Моят приятел и аз често имаме едни и същи вкусове.

Двамата мъже не можаха да прикрият своите усмивки и за пръв път в приглушената светлина на това кафене между тях като че ли се установи някакво странно съзаклятничество. Мина почти цяла минута, без никой от тях да проговори. Всеки по свой начин се наслаждаваше на чудноватата близост, която се бе установила между тях.

Необикновено усещане, сякаш бяха намерили някой от най-близките членове на своето семейство, изгубил се от погледа им в продължение на много години.

Най-сетне Елиът не успя да сдържи напиращите в главата му въпроси:

— Мамка му, как го правите това?

— Пътешествието във времето ли? Ако това би могло да те успокои, и аз се чудя не по-малко от теб.

— Не, това е някакво умопомрачение!

— Да — потвърди възрастният лекар — това е умопомрачително…

Елиът дръпна дълбока глътка от цигарата, която бе запалил. В главата му всичко се бе разбъркало в пълен безпорядък.

— И как е там, при вас?

— Искаш да кажеш, през 2006 година ли?

— Да…

— Какво искаш да знаеш?

Въпроси, имаше купища въпроси да му зададе: десет, двадесет, сто, хиляда… Да започнем със следния:

— Как върви светът?

— Не по-добре от сега.

— Студената война…

— Свърши отдавна.

— И кой победи: руснаците или ние?

— Ако беше толкова просто да се каже…

— Не е имало трети световен конфликт, нали? Не е имало ядрена война?

— Не, но има други проблеми: околната среда, глобализацията, тероризмът и всички последствия от 11 септември…

— 11 септември?

— Да, случи се нещо на 11 септември 2001 година, в Световния търговски център в Ню Йорк.

— Какво?

— Слушай, не знам дали е добре да ти разказвам всички тези неща…

Жаден за още информация, Елиът не позволи мълчанието да вземе връх.

— Ами аз, аз как съм?

— Справяш се криво-ляво.

— Успях ли да стана добър лекар?

— Ти вече си добър лекар, Елиът.

— Не, това, което искам да кажа, е, че… Станал ли съм по-солиден? Успях ли да свикна с това, че някои пациенти умират? Научих ли се да се дистанцирам в такива случаи?

— Не, човек не привиква към смъртта на пациентите. И именно липсата на „прекалена дистанция“ е онова, което ти е помогнало в най-голяма степен да останеш добър лекар.

В продължение на няколко секунди Елиът се почувства до такава степен зашеметен, че кожата по цялото му тяло настръхна. Никога не бе разглеждал нещата под този ъгъл.

После се сети, че времето е ограничено и че няма как да постави всички въпроси, които възникваха в съзнанието му. Тогава се съсредоточи върху главното:

— Имам ли деца?

— Една дъщеря.

— А… — възкликна младият лекар, без да знае дали трябва да се радва на това. — А добър баща ли съм?

— Мисля, че да.

— А Илена? Тя добре ли е?

— Задаваш прекалено много въпроси.

— Лесно Ви е да го кажете: Вие имате всички отговори.