Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Ферис разстла материалите на пода, един по един. Обясни за какво е всеки, в случай че е забравила, макар че явно не беше. Каза, че копие от всички документи вече има и при адвоката му, който е инструктиран да ги достави в Службата за професионална отговорност към министерството на правосъдието в десет утре сутринта, освен ако Ферис не го спре. Беше очаквал тя да се защити, когато й изложи доказателствата — да твърди, че това са лъжи, или да го обвини във вероломство, задето е пазил тези архиви толкова години. Мислеше, че може да има и сълзи. Но тя мълчеше, само от време на време поклащаше глава. Накрая му каза:

— Обичах те. Но вече не те обичам. Не и след това. Махай се. Трябва да помисля. — Влезе в спалнята си и затвори вратата. Ферис прибра документите и си тръгна.

Рано на другата сутрин в Главния инспекторат се получи обаждане от адвокат, упълномощен от Гретхен Ферис. Адвокатът каза, че госпожа Ферис била открила допълнителна информация относно съпруга си. Не била подготвена да свидетелства срещу господин Ферис и оттегляла обвиненията, че е нарушил закона или федерални разпоредби като агент на ЦРУ. Адвокатът на Гретхен се беше обадил на Шийхан и му беше предал разговора с ГИ. Казал му също, че госпожа Ферис го е инструктирала да предаде, че е готова да даде развод на съпруга си.

Макар и победител, Ферис се чувстваше празен. Знаеше, че е предал доверието й. Тя се беше опитала да го нарани, но беше от любов; той се беше опитал на свой ред да я нарани, за да се защити, и това беше развалило магията. Щом любовта си беше отишла, на Гретхен нямаше защо да й пука повече. Тя не беше от хората, които се сражават за изгубена кауза, и щеше незабавно да бъде обсадена от ухажори. Тя беше трофей и го знаеше. Ферис беше разчитал, че ще се вразуми, но не си бе давал сметка колко бързо може да го направи.

— Връщай се на работа — каза Хофман. Обади се по защитената телефонна линия с новината, че разследването на ГИ официално е прекратено. Каза на Ферис, че самолет на Управлението ще го чака следобед. Не каза къде го праща, но беше явно, че няма да е в Аман.

— Искам да се срещна с Хари Мийкър — рече Ферис.

— Хари те чака в хладилната стая. Никъде няма да иде, повярвай ми. И сме почти готови да го пуснем в пещерата на Сюлейман. Но трябва да се погрижим за още няколко подробности. Затова ти уредих самолета. Наближава уреченият час. Трябва да го направим с няколко бода, чисто и просто.

Ферис млъкна. Беше готов да тръгне — нямаше търпение всъщност. Но един въпрос се въртеше в ума му, една от многото малки тайнствени вихрушки, които Хофман оставяше в резултат на действията си.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се. Питай каквото искаш. Дали ще ти отговоря, е друг въпрос.

— Защо си имал нужда от адвокат? Какво си бил направил, че Марк Шийхан е трябвало да го оправя?

Хофман въздъхна толкова изтощено, сякаш дори самият спомен беше мъчителен.

— Не ти трябва да знаеш.

— Напротив, трябва ми — отговори Ферис. — Нали двамата имаме нещо общо помежду си?

— Да кажем, че прекрачих линия. Голяма червена линия. И Шийхан убеди някои хора, че ще е по-добре за всички, ако се преструват, че не съм.

— Каква линия си прекрачил?

— Точно това е частта, която не ти трябва да знаеш.

— Не ми пробутвай тъпи номера, Ед. Отивам да свърша мръсната работа, а ти си играеш игрички с мен. Каква линия си прекрачил?

Хофман въздъхна раздразнено. Беше му по-лесно да обясни, отколкото да упорства пред Ферис.

— Прекосих линията, която означава, че нямаш право да убиваш хора. Никой не иска да признае това за нашия занаят, но ние правим това, което трябва да се направи. И аз го направих. Приличаше на това, което се е случило с теб в Йемен, но имаше повече хора за по-дълъг период. Никога повече не ме питай за това. Но не забравяй: когато става дума за операции, говоря съвсем сериозно, като казвам, че ще направя каквото трябва.

Ахлара/Инджирлик

Белият „Гълфстрийм“, с който летеше Ферис, кацна в Анкара след два дни. Той взе такси от старомодното летище до „Анкара Хилтън“, стерилна висока сграда насред дипломатическия квартал. Беше студен декемврийски ден. Вятърът бръснеше и турците бързаха по тротоарите, увити в шалове и пуловери, и се свиваха от студа. Сиви облаци пара излизаха от колите, сградите и устите на хората. Преди няколко десетилетия Анкара беше изглеждала като град със стотици джамии, но без мюсюлмани, толкова здраво армията беше използвала светския турникет. Но сега Турция беше открила исляма си и извън международната част на града рядко можеше да се види жена, която да не носи забрадка.