Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

— Всичкият.

— Това ще разруши цялата проклета сграда.

— Ако го направим както трябва.

Ферис видя тревожния блясък в очите на военния.

— Сигурни ли сте, че няма да има никой от нашите по време на експлозията?

— Повечето момчета са в отпуска, но турците няма откъде да го знаят. Останалите са преместени временно в близката казарма. Такъв е планът. И ти трябва да вярваш на плана.

— Това ни казаха и за Ирак.

Ферис се усмихна.

— Просто го направи. Сигурен ли си, че свързваш правилния експлозив с правилната жица?

— О, да. Когато турските спецслужби тръгнат да разследват, адресът ще е само един — Ал Кайда. Експлозивът е същият, който използваха при бомбените атентати в Истанбул през 2004 година.

— Чиста работа — отвърна Ферис.

Продължиха в пълна тишина. Когато всички експлозиви бяха преместени в багажника, Джим се залови да свързва жиците, детонатора и таймера, а Ферис отиде до главния вход. Вратата беше оставена отворена. Той слезе в мазето при елтаблото на сградата и инсталира таймер, който щеше да поддържа осветлението през следващите седемдесет и два часа по обичайната схема: щеше да включва лампите, когато предполагаемите обитатели на сградата по принцип трябваше да са будни, и да ги изключва, когато би трябвало да спят.

Върна се от другата страна на сградата. Джим проверяваше жиците и таймера за дефекти. После с безкрайна прецизност закачи и последната жичка и попита:

— За кога да настроя таймера?

— За 7:00, четвъртък сутрин. И да не прецакаш нещо.

— Това го оставям на Управлението, сър — отвърна Джим, нагласи таймера според инструкциите и затвори багажника на колата. Ако някой случайно се разходеше до сградата през следващите два дни, нямаше да види нищо нередно. Ферис прибра сензорите и щателно претърси целия район, за да се увери, че не са забравили нещо.

Джим се мотаеше около фолксвагена, още не беше готов да тръгне. Нещо продължаваше да го тревожи.

— Сър, просто си мисля. Какво ще стане, ако някой турчин се разходи насам в четвъртък сутринта? Или ако някой от офицерите, които живеят тук, се върне от отпуска преди Коледа? Има ли някой, който да пази и да изгони хората, ако дойдат в неподходящо време?

— Няма. Съжалявам.

— Извинете ме, че питам, сър, но защо няма?

Ферис замълча. Беше задал на Хофман същия въпрос, когато бяха съгласували плана в Минсмийт Парк. Как да не убият случайно невинни хора? „Ще се молим“, отговори Хофман и когато Ферис го притисна, го посъветва да ограничи информацията до възможно минимален брой хора. И Ферис осъзна: Хофман беше готов да изгуби хора, за да стане работата.

— Оперативна сигурност — отвърна Ферис. — Не можем да рискуваме да поставим часовой. Съжалявам, но такива са заповедите ми.

— Ясно, сър. — Армейският офицер доби вид на робот, както става с войниците, когато разберат, че е време да престанат да задават въпроси и да продължат да си вършат работата.

Качиха останалия багаж в хъмвито. Минаха обратно през пропускателния пункт и се върнаха в бараката. Ферис предложи на Джим бира и двамата пиха заедно, но през повечето време мълчаха. После легнаха на койките, за да дремнат няколко часа.

Оперативният агент пристигна в 6:00, както беше обещал. Джим вече ядеше отвратителна на вид пакетирана храна. Ферис каза на колегата си от Анкара, че няма да ходи да закусва, а направо отива на пистата, за да се върне с хеликоптера в Анкара. На тръгване Джим го удари по рамото — достатъчно силно, та чак го заболя.

— Весела Коледа!

Анкара

Декемврийското утро обагри небето на изток в охрено червено. През прозореца на хеликоптера Ферис виждаше нагънатата като дъска за пране равнина на Анадола. Полетът беше съгласуван с турските военни и нямаше нужда да се лети толкова близко до земята, но пилотът си правеше кефа. Следваше речните корита, които набраздяваха Южна Турция, завиваше толкова рязко, че Ферис усещаше гравитацията в стомаха си; бръмчаха над ужасени стада овце, които се пръскаха във всички посоки; минаваха с бръснещ полет над поляните и разлюляваха високата трева като в пейзажите на Ван Гог. Пилотът се забавляваше да вдига рязко хеликоптера, когато наближаха жици с високо напрежение, и от време на време безразсъдно се провираше под тях. Знаеше, че Ферис никога не би го издал и че дори и да го направи, никой от диспечерите няма да му обърне внимание.

В Анкара, Ферис имаше натоварен ден. Срещна се с Бюлент Фархат, турския агент, който щеше да се направи на главен инженер на „Юнибанк“. Навремето Фархат беше ходил в Афганистан и когато се беше върнал, турците здраво го бяха изпотили, докато му изкарат муджахидинските настроения; бяха го пуснали, при условие че ще продължи да им дава сведения: първо от салафитските кръгове у дома, а после, когато вече му имаха доверие, от джамиите в Германия. ЦРУ го беше вербувало в Германия и го беше пуснало като свой агент, въпреки че на книга още се водеше към турските служби. Ферис заведе Бюлент в офиса, където щеше да се срещне с Омар Садики. Намираше се на оживена търговска улица близо до най-старата джамия в града. Самият офис беше модерен, но безличен — труден за запомняне и още по-труден за повторно намиране. Ферис даде на агента визитни картички от „Юнибанк“ и куфарче с лого на компанията отстрани. Разясни му сценария: Бюлент трябваше да разпита Садики за задържането на хлад и устойчивостта на топлина на изолацията, която бяха упоменали „Ал Фаджр“; трябваше да се възпротиви, че не е достатъчно плътна, и да предложи промяна в техническите характеристики на плана. Трябваше да предложи да плати за промяната, ако Садики се опъне. Във всеки случай трябваше да се погрижи, докато говори, да размята плановете и скиците нагоре-надолу. Камерата и микрофоните в офиса щяха да свършат останалото.