Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Когато Ферис приключи с всички въпроси, Низар го погледна с очакване.

— Вече сме готови да тръгнем към Зелената зона, нали, сър?

— Не още, Низар. — Обнадеждената усмивка на иракчанина изчезна мигновено. — На моите приятели ще им трябва малко време, за да уредят напускането ти от Ирак. Междувременно трябва да си вършиш работата. Внимавай. Не се паникьосвай. Всичко ще е наред.

— Но те ще ме убият! Казах ви го.

— Няма да те убият. Ние ще те наблюдаваме и ще те пазим. Имаме големи уши и очи.

Низар поклати глава.

— Сър, съжалявам, но вие не можете да пазите никого. Дори и себе си. Как ще опазите мен?

— Ще се погрижим за теб. Приятелят ти Басам ще е наблизо. Но не може да остане с теб. Нито пък аз. Докато не дойдем да те приберем, ще трябва сам да се грижиш за себе си.

Иракчанинът изстена. Беше дал всичко, а не беше получил нищо. Ферис не можеше да го остави така. В отчаянието си щеше да падне право в капана и да е мъртъв до залез-слънце.

— Ще ти отворя банкова сметка в Америка още сега. Става ли?

Очите на Низар просветнаха.

— Да, сър. Колко?

— Първоначално сто хиляди долара. Плюс това ще те настаним в Америка заедно с жена ти и децата.

Сега иракчанинът наистина живна.

— Един милион. Нямам жена.

Боже! Преди миг беше покойник, а сега се пазареше за пари.

— Ще видим за милиона. Сега искам да поговорим за твоята безопасност. — Извика Басам и минаха през процедурите по безопасност, които трябваше да се следват през следващата седмица. Ферис даде на Низар нов мобилен телефон за спешни случаи и той го сграбчи алчно, сякаш беше първата вноска от единия милион.

— Искам да живея в Лос Анджелис — рече иракчанинът. — Искам къща на брега. Като в „Спасители на плажа“.

— Разбира се — отвърна Ферис. — Няма проблем. — Стиснаха си ръцете и иракчанинът се измъкна на двора и се затътри през прашния двор към черното си беемве, сигурно вече си представяше момичета по бикини. Махна им за довиждане и отпраши. Ферис не го видя повече.

До Басам, чрез един от неговите агенти, стигна мълвата, че Низар е бил убит на следващата сутрин. Закусвал в едно кафе на главния път в Самара, хората там го познавали. Глупаво — точно обратното на това, което му беше казал да направи Ферис. На тръгване от кафето го проследили две коли. Единствената добра новина беше, че не го бяха заловили. Имаше си пистолет, беше успял да даде достатъчно изстрели по преследвачите си и се беше наложило да го убият, което означаваше, че не бяха успели да го разпитат.

Ферис изчака да стане късно вечерта и се обади на Хофман. Криеше се в една вила зад полицейското управление. Не само беше ядосан, но и знаеше какво ще каже Хофман и не искаше да го чуе. Когато наближи полунощ по иракско време, вдигна сателитния телефон и набра Лангли. Дежурният го свърза с Хофман.

— Мъртъв е — каза Ферис. — Типът, който вербувах. Убили са го сутринта.

— Вече? Мамка му! Не са се мотали. Разпитвали ли са го, преди да го убият?

— Не, доколкото разбрах. Но не сме били там, когато са му теглили куршума. Информацията ми е втора ръка, от един от моите хора.

— Мамка му! — изръмжа Хофман. — Какво научи от него, преди да го спипат?

— Ценни неща. Говори няколко часа, преди да го пусна. Как бил вербуван в Аман. Адресът на тайната квартира. Кой е мрежата там. Имам го всичко на запис. Не млъкна, беше наистина развълнуван. Бедният нещастник!

Дори Хофман можеше да усети, че Ферис се чувства виновен.

— Съжалявам, Роджър, но стават такива работи. Бих могъл да се извиня, но какъв е смисълът? Щеше да бъде убит независимо какво прави. Но това, че е говорил с теб, може да спаси доста хора.

— Възможно е — отвърна Ферис. — Както каза, случват се такива неща.

— Важното е, че сега трябва да излезеш. Трябва да приемем, че си прецакан, независимо дали човекът е проговорил, или не. Искам да се върнеш в Балад. После ще видим да те прехвърлим някъде. Прекалено ценен си.

— Няма да си тръгна. Води се война. Имам и други агенти тук. Няма да ги изоставя само защото сме се преебали. Точно това ни е проблемът тук, ако не си забелязал.

— Не ставай сантиментален, Роджър. Не е безопасно. Няма да загубя най-добрия си млад агент, защото се чувства толкова виновен за смъртта на един иракчанин, че решава да се самоубие. Съжалявам, няма начин, дявол да го вземе!

— Няма да си тръгна — повтори Ферис.

Гласът на Хофман стана студен. Говореше бавно, едва потискаше гнева си от факта, че Ферис отказва да му се подчини.