Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

— Пратихте ли птичката? Имаме проблем на Магистрала 1.

— Разбрано, сър — отвърна дежурният офицер. — СПЕК е на път към координатите, които ни дадохте. След няколко минути ще е там.

— Чуй ме, тука яко сме го загазили. Мисля, че са ме разкрили, заедно с един от агентите ми. В един стар червен мерцедес сме южно от Самара, движим се на юг по Магистрала 1. Преследват ни две коли. Първата е жълт шевролет. Изпратете хеликоптер.

— Разбрано — отвърна дежурният. — Не прекъсвайте връзката. В момента се свързваме с военновъздушната база. Ще видим какво можем да направим.

Ферис погледна назад към жълтата кола. Видя как един мъж се подава през прозореца зад шофьора. Държеше нещо голямо. Приличаше почти на телевизионна камера. Мамка му, гранатомет!

— По-бързо — нареди той на Басам. — Колкото се може по-бързо. — Басам даде пълна газ, стрелката се качи на сто и шейсет, после на сто и осемдесет, но отпред имаше коли и трябваше да намали, за да не се набие в тях.

И тогава за секунда светът премигна и почти изгасна завинаги. Ферис не чу рева на гранатата, докато се изстрелваше от дулото на гранатомета, но от лявата му страна изригна светлина, точно до Басам, и после той чу как гранатата експлодира в основата на кормилото. А после всичко стана бяло и нещата тръгнаха на забавен каданс. От взрива колата подскочи, разтресе се веднъж, два пъти и после отново тупна върху гумите. Ферис чу как Басам пронизително извика на арабски и видя как от гърдите му шурти кръв. „О, мамка му“, помисли си и протегна ръка в ярката пулсираща светлина, после ужасено я дръпна. На мястото на корема на Басам имаше само кръв и вътрешности. Басам крещеше, но ръцете му някак си още бяха на кормилото и кракът натискаше падала на газта. Ферис усети остра пронизваща болка, сякаш го бяха ужилили стършели, и чак тогава видя, че и той е ранен: левият му крак беше само кръв и кости, от средата на бедрото до прасеца. Сложи ръка на топките си, за да се увери, че са си на мястото.

— Можеш ли да караш? — извика Ферис. Чу само хъхрене, но Басам някак успяваше да се движи покрай колите, които бяха спрели отпред заради експлозията, и набираше скорост по откритата магистрала. — Можеш ли да караш? — попита Ферис отново, но колата вече беше започнала да криволичи и той виждаше как животът си отива от очите на Басам. След секунда тялото му се отпусна и се свлече по седалката.

Ферис сграбчи кормилото и успя да изправи колата, но не можеше да провре левия си крак през Басам, за да стигне до газта. Колата започна да намалява. „Така ще умра“, помисли Ферис. Помисли си за майка си, за починалия си баща. Не помисли за жена си. Колата забавяше и преследвачите го настигаха. Чу силен тътен, но беше прекалено замаян, за да разбере от какво е. Тътенът се усили още повече и после се чу рев от експлозия, сякаш го беше улучила нова граната, но погледът му се замъгляваше и мозъкът му вече не можеше да обработва сигналите. „Това е то — помисли си. — Успях“. Това беше последната мисъл, която му хрумна, преди всичко да потъне в мрак: „Успях“.

Тътенът, който Ферис беше чул, идваше от бойния хеликоптер, изпратен от Балад след постъпване на обаждането му до дежурния офицер. Апачито беше взривило жълтия шевролет на мига и после беше унищожило и втората кола на преследвачите. Приземиха се още два хеликоптера и отцепиха периметъра на магистралата. Сложиха Ферис на носилка и понечиха да направят същото и с Басам, но видяха, че е мъртъв, и го прибраха в чувал. Ферис се озова в базата в Балад след секунди — преминал на сигурно отвъд линията между живота и смъртта — и минути след това беше в спешното на полевата болница в Балад, където докторите се помъчиха да спасят крака му.

Първото обаждане, което получи, след като се събуди, беше от Хофман и той му каза същото, което си беше помислил и Ферис: „Успя“. Звучеше като финал, но всъщност беше началото на историята.

Вашингтон

Ферис извади късмет: сглобиха му крака, изкараха го от Ирак и му осигуриха самостоятелна стая в „Уолтър Рийд“ 16 16 Американска военна болница. — Б.пр. . Повечето от войниците в съседното отделение не бяха такива големи късметлии. Бяха изгубили ръце, крака, части от лицата си, парчета от черепа. Ферис беше притеснен от късмета си. Беше излетял от Ирак на C–130 заедно с останките на убит войник — редник Моралес, някой го каза, — който бе загинал от пехотна мина в предна оперативна база южно от Багдад. Сандъкът, в който бяха останките му, не приличаше на ковчег, а по скоро на метално шкафче, но беше завит в американския флаг. Посрещнаха тялото в Кувейт със скромна церемония, която се наричаше „Патриотична строева подготовка“, но след като отдадоха почит на останките на загиналия войник, почетната стража вдигна металното шкафче и го натовари на камион, подобен на онези, с които превозваха месо. Войниците изскочиха и камионът потегли.