Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Затова напусна и започна магистратура — единствения начин да се занимава с това, което се беше превърнало в мания за него. Преподавателите му по арабски в Колумбийския университет се зарадваха, когато се върна, макар че не одобряваха това, че иска да изучава ислямския екстремизъм, вместо да пише любовни писма на изтерзаните палестинци. И тогава, след първите шест месеца, стана една от онези случайни срещи, които в ретроспекция изглеждат предопределени: бившият декан, който беше проявявал интерес към него, го покани на обяд. Въртя и сука известно време и накрая, по време на кафето, попита Ферис дали някога си е мислил да работи за ЦРУ. Ферис се изсмя. По дяволите, беше бягал от това цял живот. И тогава го осени: „Престани да бягаш. Ти си такъв“. И сега, десетилетие по-късно, лежеше в болничното легло с метален пирон в крака и се молеше да го върнат в играта.

Хофман му се усмихна.

— Помниш ли какво ми каза на първата ни среща?

Ферис се опита да си спомни. В деня, в който беше завършил Фермата, директорът го извика и му каза, че шефът на Близкоизточния отдел иска да се срещне с него. Веднага. От неговата уста прозвуча като голяма работа. Ферис беше планирал да прекара една седмица във Флорида, в печене на слънце и пиене на бира, но явно нямаше да се получи. Кара като луд, надуваше музиката по целия път и си мислеше колко е готин. Когато стигна до Централата, пазачът го прати в един кабинет на четвъртия етаж. В Централата имаше нещо толкова… обикновено, че веднага му се наби на очи. Имаше дъски за съобщения с бележки за срещи след работа, което му напомни за гимназията. Имаше и малки табели по вратите — „Електрическо табло“, „Склад“ — сякаш се притесняваха хората случайно да навлязат някъде по погрешка. Във Фермата бяха казали на обучаващите се тайни агенти, че ще работят за най-елитната разузнавателна организация на света. Но като видя тромавите мъже и жени с празен поглед, които се движеха по коридорите на Централата, Ферис разбра, че това не може да е истина. Запита се дали не е допуснал най-голямата грешка в живота си.

И тогава се запозна с Хофман. Това, което го порази при първата среща, бяха размерите на Хофман. Не беше дебел, само набит, един от онези хора, които заемат много място дори и когато са седнали на бюрото си. Косата му беше остригана ниско, като на морски пехотинец, но вероятно беше прехвърлил петдесетте. Надникна над очилата за четене, когато Ферис влезе, погледът му изразяваше изненада и нетърпение, сякаш беше забравил, че е извикал Ферис. Но не беше така. Той беше любопитен…

Сега Хофман седеше до болничното му легло в „Уолтър Рийд“ и чакаше отговор. Беше малко понаедрял, коремът му се беше поотпуснал. Но не беше изгубил изненадващия блясък в очите си, пъргавостта, която не се връзваше с натежалото тяло.

— Да ти кажа честно, Ед, не помня нищо от това, което съм ти казал първия ден, освен „Да, сър“ и „Не, сър“. Опитвах се да направя добро впечатление. Сещам се, че ми каза, че имаме нещо общо. Каза, че и двамата сме свързани с „разколници“ от ЦРУ. Не съм чувал баща ми някога да се е изразявал така, но е вярно донякъде. Разказа ми за чичо ти Франк, който бил шеф на служба в Бейрут, докато не се ядосал на шефа си и не напуснал. Хареса ми. Къде е сега чичо ти Франк?

— Играе голф във Флорида заедно с останалите. Не отговори на въпроса ми, Роджър. Помниш ли какво каза в края на срещата ни, след като те разпитах за ислямските групировки и си поговорихме за Бин Ладен? Ти беше единственият човек в Централата, който явно знаеше кой е той, а още не беше получил първия си истински чек за заплата. Спомняш ли си какво ми отговори в края на тази среща, когато ти казах, че те пращам в Йемен, за да работиш върху Ал Кайда? Помниш ли отговора си?

— Честно казано, Ед, не. Беше много отдавна.

— Е, аз помня. Погледна ме в очите и ми рече: „Това трябва да се получи“. Никога няма да го забравя. Когато дойде 11 септември, си помислих: „Доведете ми онова хлапе Ферис. Върнете го от Йемен и го назначете на ръководен пост при мен“. Прескочих трийсетина души заради теб, знаеш ли това? Единайсети септември беше катастрофа за Америка, но за теб, приятелю, се оказа израстване в кариерата.

— Остави ме на мира, Ед. Лежа в болнично легло и половината ми крак го няма.

Хофман не му обърна внимание.

— Това, което каза тогава, още е вярно — сега, когато вече забелязахме Сюлейман, сега, когато заминаваш за Аман. Тези хора са убийци. Искат да вкарат тази война във всеки търговски център и супермаркет в Америка. Затова сега аз ти го казвам, Роджър: „Това трябва да се получи“.