Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

— Искам те в Балад утре, Ферис. Това е заповед. Ако не се подчиниш, можеш да си намериш друга работа. Ако не те върнат у дома в чувал. Ясно ли е?

Ферис не знаеше как да отговори, затова прекъсна връзката. Когато Хофман му звънна отново, не вдигна телефона. Само това беше достатъчно, за да го уволнят, но в момента не му пукаше. Опита се да заспи, не можа и се зачете в оръфания роман на Дикенс, който си носеше за подобни моменти.

Басам го взе от малката вила на следващата сутрин. Ферис носеше робата и кафията си — на пръв поглед беше просто обикновен трийсетинагодишен иракчанин. Басам беше замазал косата си с гел, както обикновено, но беше ясно, че не е спал много. Погледът му беше празен и изглеждаше притеснен — по бузите му нямаше цвят. Стоицизмът пред лицето на опасността беше въпрос на чест за иракчаните, затова той полагаше всички усилия да говори весело.

— Здрасти, шефче! — рече той, когато Ферис се качи в колата. — Всичко е супер.

Ферис отговори на арабски:

— Никакъв английски днес, Басам. Прекалено опасно е. — Погледна в страничното огледало. Едно беемве с трима иракчани се движеше зад тях. — Отбий и ги остави да минат. — Басам мълчаливо се подчини, без излишни приказки. Беемвето забави и Ферис тъкмо се канеше да каже на Басам да натисне здраво педала и да избяга, когато в последния момент иракчанинът шофьор даде газ и ги задмина. Един от мъжете в беемвето изгледа Ферис право в лицето. „Мамка му — помисли си той. — Знаят. Разконспирирали са ме“.

— Карай на юг — каза Ферис. — Към квартирата, за която ни разказа Низар, онази, дето била местната централа на неговата терористична клетка. Ако има някой там, искам да насоча предатора и да направя няколко снимки. Да видим кой влиза и излиза.

— Сигурен ли си? — попита Басам. Беше нервен, Ферис го виждаше. Смяташе, че американецът си насилва късмета. Беше прав, но Ферис не го беше грижа. Беше твърдо решен да довърши работата си. Още беше ядосан заради Низар, ниския приличащ на пожарникарски кран иракчанин, който му се бе доверил и сега беше мъртъв. Насочиха се на юг покрай Тигър, голяма грозна река, която беше повече кал, отколкото вода.

Басам знаеше посоката — знаеше квартирата дори. По тези места всяко семейство знаеше къде живее всяко друго семейство. Всяко квадратче на шахматната дъска беше покрито с нещо. Отклониха се от главния път, минаха през някаква маслинова горичка и се насочиха към една недовършена вила на километър и половина. Беше страшничко — в застиналата утрин цареше мъртва тишина, никакви коли по пътя, дори никакви птици във въздуха. Ферис извади сателитния си телефон и провери координатите на джипиеса, та да е сигурен за мястото, когато се свърже с Балад, за да пратят предатора.

Когато стигнаха на около четиристотин метра до вилата, Ферис видя там облаче прах. Беше кола: идваше или си тръгваше, не се разбираше, но се движеше.

— Намали — нареди той на Басам. Свърза се по телефона с шефа на базата в Балад и го накара да изпрати ЧИЛИ, СПЕК и НИТРЕЙТ. Даде координатите от джипиеса и го помоли да побърза. Това беше жива мишена — оперативната база на потвърдена терористична клетка.

Басам беше намалил до трийсет километра.

— Да завивам, ли обратно?

— Защо? — отвърна Ферис. — Почти стигнахме. Дай да проверим.

— Но те идват към нас! — Гласът му потрепери, нещо, което Ферис никога не беше чувал досега.

Ферис огледа прашния облак. Ставаше по-голям и вече можеше да се различи колата. Басам беше прав. Който и да беше в колата, идваше към тях. Трябваше мигновено да вземе решение.

— Обръщай. — И добави на английски: — Газ до дупка! — Басам завъртя кормилото, направи завой на 180 градуса и натисна педала до дупка. Мерцедесът също вдигна прашен облак и замъгли виждането на колата отзад.

Когато наближиха главното шосе, Ферис си даде сметка, че здравата са загазили. Преследвачите още бяха зад тях, но друга кола, бледожълт шевролет, ги причакваше в отбивката. Ферис отвори жабката на мерцедеса, където Басам си държеше пистолета. Стисна го в ръка. Беше автоматичен, малък калибър, почти безполезен. Наближаваха разклона.

— Какво сега, шефе? — каза Басам.

— Завий на юг — рече Ферис. — Към Балад.

Басам взе рязко завоя и за малко не се блъсна в един насрещен камион. Жълтият шевролет, паркиран в отбивката, изрева и се понесе след тях, последван от колата, която ги беше преследвала по прашния път. Ферис отново се свърза по сателитния телефон с Балад.