Том Клэнси - Безпощадно

— Говорих с Франк. Този Кели е добро момче. Помогнал му е да разреши случая „Гудинг“. Не се е забърквал в нищо. Лекарите твърдят, че не употребява наркотици.

— А нещо за момичето?

Сержантът нямаше нужда да казва, че сега имаха шанс да открият нещо, търсено отдавна. Ако Кели се бе обадил на тях, а не на Алън, който не знаеше за разследването. Но той не го бе сторил и най-добрият им потенциален източник на информация бе мъртъв.

— Върнаха ни справката за отпечатъците. Памела Маден. Арестували са я за проституиране в Чикаго, Атланта и Ню Орлиънс. Не е изправяна пред съд и не е лежала в затвора. Съдиите са се надпреварвали да я освобождават. Престъпление без жертва, нали така?

Сержантът потисна ругатнята към идиотите, които търкаха съдебните банки.

— Разбира се, Ем, никакви жертви. Значи все още сме толкова далеч от тези хора, колкото бяхме и преди шест месеца, така ли? Трябват ни още хора — заяви Дъглас, който за пореден път констатираше очевидното.

— За да преследваме убиеца на проститутка ли? — попита лейтенантът. — Кметът въобще не хареса снимките, но вече му казахме каква е била и след седмица нещата отново ще потекат в старото русло. Мислиш ли, че до седмица ще успеем да направим нещо, Том?

— Можеш да му кажеш…

— Не — поклати глава Райън. — Ще се раздрънка. Познаваш ли политик, който няма да го направи? Те имат човек при нас, Том. Искаш още хора. Кажи ми откъде можем да вземем такива, които заслужават доверие?

— Знам, Ем. — Дъглас се замисли. — Но продължаваме да тъпчем на едно място.

— Може би от „Наркотици“ ще изскочи нещо.

— Как ли пък не — изсумтя Дъглас.

— Кели може ли да ни помогне?

— Не. Глупакът просто гледал в другата посока.

— Тогава проведи обичайната процедура просто за пред хората и ще забравим за случая. Експертизите все още не са готови. Може пък оттам да стане нещо.

— Да, сър — отвърна Дъглас.

И както често става в полицейската работа, те щяха да продължат да изчакват грешките на другата страна. Противниците им не грешаха често, но рано или късно и това щеше да се случи. Работата бе там, че нямаше да е „рано“.

Лейтенант Райън отново погледна снимките.

— Доста са се позабавлявали с нея. Също както и с предната.

— Радвам се да видя, че се храниш.

Кели вдигна поглед от почти празната чиния.

— Ченгето имаше право, Сам. Всичко свърши. Сега трябва да се излекувам и да се концентрирам върху нещо друго, нали?

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам. По дяволите, винаги мога да се върна обратно във флота, нали?

— Трябва да се пребориш с мъката си, Джон — каза Сам и седна на леглото до него.

— Знам как да го направя. Не ми е за пръв път, нали помниш? — Той го погледна. — О, какво каза на полицаите за мен?

— Как сме се срещнали и така нататък. Защо питаш?

— За онова, което съм правил там. То е тайна, Сам. — Кели се опита да си придаде загрижено изражение. — Частта, към която принадлежах, официално не съществува. Нещата, които сме правили, никога не са се случвали. Разбираш ли ме?

— Не са ме питали за това. Пък и ти всъщност нищо не си ми казвал — забеляза хирургът. Облекчението по лицето на пациента му го изненада.

— Един приятел във флота ме препоръча и те ме наеха да обучавам водолазите им. Казвал съм им само онова, което ми е разрешено. Не е цялата истина, но звучи добре.

— Няма проблеми.

— Не съм ти благодарил за грижите, които полагаш за мен.

Роузън се изправи и тръгна към вратата, но на половината път спря и се обърна.

— Мислиш си, че ще ме баламосаш ли?

— Не, Сам — отвърна предпазливо Кели.

— Джон, прекарал съм целия си живот, за да оправям хората с тези две ръце. Когато оперираш, трябва да не чувстваш нищо. Трябва да витаеш някъде из въздуха, иначе можеш да се разконцентрираш. През живота си не съм наранявал никого. Разбираш ли ме?

— Да, сър, разбирам.

— Какво си намислил?

— Не ти трябва да знаеш, Сам.

— Искам да помогна. Наистина искам — каза Роузън, искрено удивен от думите си. — Аз също я харесвах, Джон.

— Знам.

— И така, какво мога да направя? — попита хирургът.

Страхуваше се, че Кели може да го помоли за нещо, за което не бе подготвен. Още повече го плашеше мисълта, че можеше да се съгласи.

— Излекувай ме.

„Цяло мъчение е да го гледаш“ — помисли си Санди. И най-странно бе, че Кели се държеше като добър пациент. Не мрънкаше, не ругаеше и изпълняваше всички указания. У всички физиотерапевти спи по един садист. Но в крайна сметка така и трябваше да бъде, тъй като те караха хората да правят повече от онова, което им се иска. Приличаха на треньори, който постоянно изискват по-високи постижения от спортистите си, но го вършеха за тяхно добро. Добрият терапевт трябваше да окуражи слабите, да посплаши силните, да ласкае и да доминира, въобще да направи всичко, за да подтикне пациентите си по-бързо да оздравеят. За това се изискваше безразличие и дори известна доза удоволствие от болката на другите — нещо, което О’Тул не можеше да изпита. Но Кели явно не се впечатляваше от методите на физиотерапевтите. Той съвестно изпълняваше всичките им указания и когато го караха да се напряга още, Кели безропотно го правеше. Процедурата продължаваше, докато лекарската гордост отстъпи пред загрижеността за пациента.