Том Клэнси - Безпощадно

Снимките от „Бъфало Хънтър“ първи привлякоха вниманието на Гриър. Едната бе достатъчно ясна, за да се различи лицето на човека от нея — полковник Робин Захариас от американските ВВС. Самолетът му F-105G бе свален преди осем месеца, а той и бордовият механик — обявени за мъртви. Вестниците дори бяха публикували снимки на трупа му. Лагерът с кодовото название ЗЕЛЕН ЧИМШИР бе известен само на около петдесет човека. Той явно нямаше връзка с официалния лагер за американски военнопленници — „Ханой Хилтън“. Последният дори бе посещаван от американски граждани, тъй като след фиаското на мащабната операция ЖАЛОН почти всички американски военнопленници бяха прехвърлени там. От своя страна ЗЕЛЕН ЧИМШИР бе разположен на доста необичайно място, скрит от всички погледи, и на практика не съществуваше. Това само по себе си звучеше доста заплашително. Както и да се развиеше войната обаче, Америка искаше да прибере пилотите си обратно в родината. Едно статистическо изследване за жертвите от войната бе разкрило огромно несъответствие: висшите офицери от военновъздушните сили срещаха смъртта много по-често от колегите си с по-малки чинове. Фактът, че противникът разполага с добро разузнаване, не бе тайна за никого. Те имаха много свои хора в американското „пацифистко“ движение и притежаваха досиета на доста висши офицери. Знаеха кои са, с каква информация разполагат, какви длъжности заемат. Така че вероятността да ги държат в специален лагер, за да използват знанията им като разменна монета в отношенията си с руските спонсори, бе голяма. Сигурно със знанията на американците в стратегически области се заплащаше помощта на една нация с все по-отслабващ интерес към проточилата се война в условията на международно затопляне на отношенията. В тези години всеки играеше някаква своя игра.

— Смелчага — прошепна Максуел.

И на трите снимки мъжът гледаше право в обектива. Последната бе запечатала как един от пазачите го удря с приклада на автомата си в гърба. Не можеше да има съмнение. Това бе Захариас.

— Онзи там е руснак — обади се Казимир Подулски и посочи една от снимките на „Бъфало Хънтър“. Униформата със сигурност бе руска.

Знаеха какво си мисли Каз. Той произхождаше от графска фамилия, сражавала се на страната на крал Ян Собиески 15 15 Ян Собиески (1624–1696)-полски крал, разбил турците пред Виена. — Б.пр. , и бе син на бивш полски посланик във Вашингтон. Изтикано от нацистите зад демаркационната линия заедно с останалата част от полската аристокрация, семейството му бе попаднало в ръцете на руснаците. След кратка и предварително обречена на неуспех война на два фронта Каз бе изгубил двама от братята си в Катинската гора 16 16 Катинската гора — местност до Смоленск, Белорусия, където през 1940 година КГБ разстрелва 4000 полски офицери. — Б.пр. . През 1941 година, на следващия ден след дипломирането си в Принстънския университет, Подулски бе постъпил като летец в американския флот, за да изпълни гордо и умело дълга към новата си родина. Не му бе липсвало и ожесточение. Сега то отново се пробуждаше, защото Каз скоро щеше да се пенсионира. Гриър виждаше причината за това. Необикновено деликатните ръце на Подулски бяха почти сковани от артрит. Въпреки усилията му да прикрие болестта още следващата медицинска комисия щеше да го обяви за негоден и да го прати в запаса заедно със спомените за загиналия син и с жена му, която живееше благодарение на успокоителни. По всичко личеше, че кариерата му щеше да си остане един голям провал въпреки медалите и адмиралския чин.

— Трябва да намерим начин — каза Подулски. — Ако ли не — никога повече няма да видим тези хора. Нали знаеш кои може да са там, Дъч? Пийт Франсис и Хенк Озбърн.

— Пийт служеше при мен на „Ентърпрайз“ — отвърна Максуел.

Двамата погледнаха Гриър.

— Съгласен съм за предназначението на лагера, макар наистина да се съмнявах. Захариас, Франсис и Озбърн са все имена, които могат да ги заинтересуват.

Летецът бе участвал в огледа на комисията, избирала центровете за дислокация на стратегическо оръжие в Омаха. Познанията му в областта на свръхсекретните американски планове бяха енциклопедични. Двамата морски офицери имаха достъп до идентична по важност информация. Макар и всеки от тримата да бе доказал храбростта, непоколебимостта и решимостта си да увърта, отрича и прикрива, човешкият организъм си имаше граници. Врагът пък разполагаше с достатъчно време.