Том Клэнси - Безпощадно

И ако всичко бе истина, какво значение имаше? Дали всичко не бе просто една голяма случайност? Бедата бе, че Джон не знаеше отговора на въпроса си. Може би, ако беше Господ, насочил поглед към земните дела, щеше да намери обяснението. „Но оттук всичко си остава невъзвратимо минало — помисли си Кели — и човек трябва да се учи от грешките си, за да е подготвен за следващата случайност.“ Но нима имаше смисъл? По дяволите, имаше ли въобще нещо смислено на този свят? Последният въпрос бе твърде сложен за един бивш флотски старшина, лежащ в болничното си легло.

— Сара, ти нямаш абсолютно никаква вина. Помогна й с всичко, на което беше способна. Нима можеше да промениш нещо?

— Да го вземат мътните, Кели, ние я бяхме спасили!

— Знам. Тук обаче я доведох аз и не друг, а аз се заблеях, Сара. Всички ме убеждават, че не съм виновен за нищо. Един прекрасен ден ти се появяваш и ми съобщаваш, че вината е твоя. — В един миг гримасата му наподоби усмивка. — Това дяволски може да ме обърка, ако не знаех нещо.

— Не беше нещастен случай, нали? — попита Сара.

— Не, не беше.

— Ето го — каза тихо Ореза, без да сваля бинокъла от точката на хоризонта. — Точно както предвидихте.

— Ела при татко, миличко — прошепна в тъмнината полицаят.

„Щастлива случайност“ — каза си офицерът. Въпросните хора имаха ферма в Дорчестър Каунти. Между редовете с царевица обаче садяха марихуана. Както казваха хората: „Просто, но ефикасно.“ Плевните и другите постройки във фермата осигуряваха нужната дискретност. Като разумни хора те не искаха да поемат рискове с транспортиране на стоката по магистралата, където можеше да ги спре всяко ченге. Освен това миналия месец един наблюдателен контрольор бе помогнал на щатската полиция да направи успешен удар. Те бяха достатъчно хитри, за да се превърнат в конкуренция на приятеля му. Това трябваше да се спре.

Значи използваха лодка. Бреговата охрана се радваше на Божието провидение, позволило им да участват в залавянето на наркотрафиканти и да вдигнат реномето си. „Е, заслужават някаква награда, задето помогнаха за убийството на Анджело Ворано“ — усмихна се лейтенант Шарън в рулевата рубка.

— Да започваме ли? — попита Ореза.

— Да. Клиентите им вече са на сигурно място. Но не казвай на никого — добави полицаят. — Не искаме да ги компрометираме.

— Дадено.

Рулевият увеличи скоростта и обърна надясно.

— Да се хващаме на работа, момчета — обърна се към екипажа си Ореза.

Катерът послушно се подчини на руля и увеличи скоростта. Тътенът на дизеловите двигатели звучеше като музика в ушите на Ореза. Стоманеният корпус вибрираше под краката му. Най-хубавото бе, че всичко щеше да им дойде като гръм от ясно небе. Въпреки че бреговата охрана олицетворяваше закона в морето, работата й бе предимно да издирва и спасява аварирали съдове. Слуховете за новата й мисия все още не бяха видели бял свят. „Което е дяволски зле“ — помисли си Ореза. През изминалите години той на няколко пъти бе хващал членове от екипажа си да пушат марихуана и свидетелите на яростта му все още пазеха ярки спомени от нея.

Целта вече бе лесно забележима. Десетметрова лодка, строена по брега на залива, от онези, които изпъстряха водите на Чесапийк. Двигателят й вероятно бе от старите модели шевролет, което означаваше, че не може да се изплъзне на катера. „Лодката със сигурност е чудесна маскировка — помисли си Ореза, — но не чак толкова изобретателна, за да заложиш живота и свободата си на една-единствена карта, пък била тя и силна.“

— Искам всичко да изглежда нормално — каза тихо полицаят.

— Огледайте се, сър — каза тихо Ореза.

Макар и нащрек, екипажът на катера изглеждаше спокоен. Оръжието на всички бе в кобурите. Курсът водеше право към базата на бреговата охрана в Томас пойнт. Дори и от лодката да ги забележеха — засега никой не гледаше назад, — те сигурно щяха да предположат, че катерът просто се прибира у дома. Още петстотин метра. Ореза изключи дизелите, за да отнеме излишните един-два възела скорост.

— Ето го и господин Инглиш — обади се някой от екипажа.

Другият катер на бреговата охрана идваше от Томас пойнт и поддържаше твърд курс към кулата на фара. Той също бе тяхна грижа.

— Май не са от най-умните — обади се Ореза.

— Ако бяха умни, нямаше да вършат престъпления.

— Тъй вярно, сър.

Разстоянието между двата съда вече бе триста метра. Една глава от лодката се обърна назад по посока на блестящия корпус на катера. Тримата на борда се наведоха един към друг. В гледката имаше нещо комично. Ореза можеше да отгатне думите им. „Катерът на бреговата охрана. Спокойно, сигурно просто сменят дежурството. Ето го и другия… Охо, това не ми харесва… Само спокойно, по дяволите! Скапана работа. Я се стегнете! Не са включили светлините си, пък и базата им е ей там.“