Том Клэнси - Безпощадно

„Май вече е време — помисли си Ореза. — Да, време е за… мамка му!“

Той прие случилото се с усмивка. Рулевият на лодката се обърна, устата му се отвори и затвори, очевидно повтаряйки на глас мисленото възклицание на Ореза. Един от младите моряци явно бе прочел думите по устните му, защото се разсмя.

— Май разбраха какво им готвим, капитане.

— Включете светлините! — заповяда Ореза и полицейските буркани върху рулевата рубка запремигваха. Не можеше да се каже, че това му харесваше.

— Тъй вярно!

Лодката бързо смени курса си с южен, но другият катер парира маневрата. Хората на борда на малкия съд разбраха, че не могат да избягат от бреговата охрана.

— На ваше място щях да си взема нещо по-спортно, момчета — продума на себе си Ореза.

Той знаеше, че престъпниците също се учат от грешките си и че покупката на по-бърза лодка е напълно във възможностите им. Този път обаче всичко стана лесно. Преследването на малка платноходка по принцип бе детска игра, ако онова тъпо ченге не си бе вряло носа в работата им. Детските игрички обаче нямаше да продължават вечно.

Приклещена между двата катера, лодката намали ход. Капитан Инглиш остана на неколкостотин метра от мястото, а Ореза се приближи.

— Привет — каза той през мегафона си. — Говори бреговата охрана на Съединените щати. Упражняваме правото си да ви спрем и да извършим рутинна проверка. Моля, останете по местата си, така че да ви виждаме.

Хората в лодката невероятно приличаха на току-що загубили мач футболисти. Знаеха, че всичките им усилия да променят нещо ще останат безполезни. Разбираха безсмислието на съпротивата и унило посрещаха участта си. Ореза се зачуди докога ли ще продължи апатията им. Кога ли някой щеше да има глупостта да се съпротивлява.

Две момчета от екипажа му се прехвърлиха на лодката, прикривани от други двама на борда на катера. Капитан Инглиш приближи своя съд. Ореза забеляза, че шефът му е добър навигатор, както подобава на офицер. Той се приближаваше, готов да помогне, ако на някое от лошите момчета му хрумне луда идея. Докато тримата стояха чинно с впит в дъното на лодката поглед и се надяваха всичко да се окаже рутинна проверка, хората на Ореза влязоха в малката кабинка на носа. Показаха се след минута. Единият докосна шапката си в знак, че няма нищо опасно, а после потупа корема си. Да, на борда имаше наркотици. Пет потупвания — много наркотик.

— Ще си имаме арестувани, сър — обяви спокойно Ореза.

Лейтенант Марк Шарън от отдел „Наркотици“ на балтиморската полиция се облегна в рамката на вратата — или на люка, както му казваха моряците — и се усмихна. Бе облечен цивилно и лесно можеше да бъде сбъркан с член на екипажа, защото носеше задължителната оранжева спасителна жилетка.

— Арестувайте ги тогава. Как ще го заведете в нарядната книга?

— При извършване на рутинна проверка на борда неочаквано бяха открити наркотици — отвърна иронично Ореза.

— Абсолютно вярно, господин Ореза.

— Благодаря ви, сър.

— Удоволствието е мое, капитане.

Той вече бе обяснил процедурата на Ореза и Инглиш. За да предпази информатора си, полицаят щеше да предостави лаврите от ареста на бреговата охрана. Идеята определено допадна както на старшината, така и на офицера. Ореза щеше да нарисува победен знак върху мачтата или както там наричаха поставката на радара. Щеше да изобразява петлистна марихуана и моряците нямаше да пропускат да се хвалят с него. Възможно бе дори някои от тях да свидетелстват пред федерален съд. По всяка вероятност обаче току-що заловените дребни риби щяха да се изплъзнат с възможно най-лекото обвинение, което адвокатът им успее да изкопчи. Щяха да пуснат слуха, че клиентите им са ги изпели на ченгетата. От своя страна с малко повече късмет клиентите щяха да изчезнат, което улесняваше задачата на Шарън. В наркотичната екосистема — една от новонаучените от полицая засукани думи — щеше да се отвори пролука. Най-малко един от потенциалните конкуренти в тази екосистема завинаги излизаше от играта. Лейтенант Шарън щеше да бъде одобрително потупан по рамото от капитана и да получи напарфюмирано благодарствено писмо от бреговата охрана и прокуратурата. В сметката влизаха и поздравленията за безшумната и ефективна операция, която не компрометираше информаторите му. „Един от най-добрите ми хора — щеше да потвърди за пореден път капитанът. — Откъде успяваш да ги изкопаеш тези информатори?“ „Съжалявам, капитане, но трябва да пазя самоличността им в тайна.“ „Разбира се, Марк. Карай все така.“