Том Клэнси - Безпощадно

Без да смъква оръжието си, Кели побягна надясно. Някъде в тъмнината въоръжени, разгневени и достатъчно объркани, за да не избягат, се движеха поне двама северновиетнамци. Единият от американските хеликоптери имаше задачата само да осветява местността. Кели го наруга, защото в момента тъмнината бе най-добрият му съюзник. Джон забеляза единия от северновиетнамците и незабавно повали бягащата фигура. Продължи надясно и смени пълнителите си в движение. Очите му опипваха мрака с надеждата да открият и другия враг, но погледът му постоянно бягаше към центъра на селцето. Хората се щураха напред-назад. Вероятно гранатата му бе ранила някои от тях, но точно сега Кели нямаше време да се тревожи за тях. Погледът му замръзна върху жертвите. Нещо повече — той дълго не можа да отдели очи от огъня и когато отново ги обърна към тъмнината, пред тях затанцуваха призрачни оранжеви отблясъци. В мрака около него се луташе поне още един северновиетнамец и той със сигурност нямаше да се втурне към хеликоптера. Кели отново пое надясно, но този път по-бавно. До другата страна имаше около десет метра празно пространство, прилично на коридор, осветено от огъня. Той надзърна зад ъгъла и се втурна да пробяга разстоянието, като за миг сведе глава. Периферното му зрение улови движещата се сянка, но когато се обърна да я види, тялото му се блъсна в нещо и той падна.

Около него се вдигна облак прах, но Кели не успя достатъчно бързо да установи откъде идва шумът. Джон се претърколи наляво, за да избегне куршумите, но излезе на светло. Той скочи на крака и полуизправен се отдръпна, докато гърбът му не се удари в стената. Очите му трескаво се озъртаха в търсене на отблясъци от изстрели. Ето ги! Кели вдигна CAR-15 и стреля точно в момента, в който два 7,62-милиметрови куршума се забиха в гърдите му. От удара тялото му се изви встрани, а два нови куршума улучиха автомата в ръцете му. Когато отново отвори очи, видя, че лежи по гръб. В селото бе тихо. Опитът да се помръдне му причини само болка. После някакво дуло се опря в гърдите му.

— Насам, лейтенант! — последвано от: — Лекар!

Светът около него се раздвижи и Кели бе пренесен до огъня. Главата му безпомощно увисна наляво и той загледа как войниците кръстосват селото и обезоръжават северновиетнамците.

— Този изрод е жив! — каза един от тях.

— Тъй ли?

Друг се приближи откъм трупа на осемгодишното момиче, опря автомата си в челото на северновиетнамеца и натисна спусъка.

— Мамка му, Хари!

— Стига тъпотии! — изкрещя лейтенантът.

— Вижте какво са направили, сър — отвърна Хари и се наведе да повърне.

— Какво има, старче — обърна се лекарят към Кели, който обаче не успя да отговори. — По дяволите! — възкликна той. — Хей, това трябва да е човекът, който ни извика!

Появи се ново лице — вероятно лейтенантът, командващ Синия отряд. Нашивката на рамото му показваше, че е от Първа кавалерийска дивизия.

— Изглежда чисто, лейтенант. Ще огледаме района още веднъж — обади се по-възрастен глас.

— Всички ли са мъртви?

— Тъй вярно, сър!

— Кой, по дяволите, си ти? — попита лейтенантът и отново насочи вниманието си към Джон. — Сигурно си от онези скапани морски пехотинци, дето не им увират главите.

— От флота! — изстена Кели и опръска с кръв лекаря до себе си…

— Какво? — попита сестра О’Тул.

Кели отвори широко очи. Дясната му ръка се стрелна към гърдите, а погледът му обгърна стаята. Санди О’Тул седеше в ъгъла и четеше книга на нощната лампа.

— Какво правиш тук?

— Слушам кошмара ти — отвърна тя. — За втори път. Знаеш ли, наистина трябва…

— Знам.

— Пистолетът ти е на задната седалка — каза сержант Дъглас. — Празен. Добре е отсега нататък да го носиш така.

— Нещо за Пам? — попита Кели от инвалидната количка.

— Разполагаме с няколко следи — отвърна Дъглас, без да се опитва да прикрие лъжата си.

„Ясно“ — помисли си Кели. Някой бе изтропал на журналистите, че Пам има арести за проституция. Новината веднага превърна случая от спешен в рутинен.

Сам лично докара скаута пред изхода на Волф стрийт. Следите от кръв бяха заличени, а стъклото на шофьора — подменено. Кели стана от инвалидната количка и хвърли продължителен поглед към колата си. Страничната колонка и рамката на вратата бяха спасили живота му, спирайки значително количество сачми. Стрелецът също бе подходил небрежно след внимателното и успешно промъкване. За последното бе помогнал и Кели, увлечен в разговор с Пам. Мислите галопираха зад каменното изражение. Как бе успял да забрави, че трябва да поглежда в огледалото? — питаше се за хиляден път той. Толкова просто нещо. Джон винаги го бе втълпявал на новобранците, пристигащи в частта му: винаги поглеждай назад, защото зад гърба ти може да има преследвачи. Лесно за запомняне, нали?